Прелестен хаос

Тя се поколеба, после разлисти омачканите страници. Стигна една с подгънато ръбче и започна да чете на глас: „А можех ли да я гледам без състрадание, когато я виждах така наказана — превърната в развалина, напълно непригодна за света, в който живее…“12.

Лена се взираше в книгата така, сякаш в нея имаше отговори, които само тя можеше да види.

— Този пасаж бе подчертан.

Знаех, че искаше да научи повече неща за майка си, не за Сарафина — за жената, която бяхме видели във видението, онази, която я държеше в прегръдките си като бебе. Може би вярваше, че книгата или металната кутия на майка й пазеше отговорите, от които се нуждаеше. Но според мен нямаше никакво значение какво бе подчертано в някакво старо копие на Дикенз.

Всичко в тази кутия бе опръскано с кръвта, капеща от ръцете на Сарафина.

Протегнах се и грабнах книгата.

— Дай ми я.

Преди обаче Лена да успее да каже нещо, стаята ми изчезна…

Започна да вали, сякаш небето откликваше на сълзите на Сарафина. Когато стигна до къщата на Ийдс, бе мокра до кости. Покатери се по бялата дървена решетка с увиващата се лоза под прозореца на Джон и се поколеба. Извади слънчевите очила, които бе откраднала от джоба на нечие палто и си ги сложи, преди да почука леко по стъклото.

Измъчваха я прекалено много въпроси. Какво щеше да каже на Джон? Как щеше да го накара да разбере, че все още е същият човек? Дали един светъл чародеец щеше да продължи да я обича — сега, когато беше… такава?

— Изабел? — Джон бе сънен, тъмните му очи се взираха с почуда в нея. — Какво правиш тук?

Хвана я за ръката и преди тя да отговори, я придърпа вътре.

— Аз… трябваше да те видя.

Джон понечи да запали лампата на бюрото си. Сарафина сграбчи ръката му.

— Недей. Остави така. Ще събудиш родителите си.

Той я погледна по-внимателно, очите му привикваха с мрака.

— Станало ли е нещо? Добре ли си?

Не беше. Бе наранена, без всякаква надежда и нямаше начин как да го подготви за това, което щеше да му каже. Джон знаеше за проклятието и за семейството й. Но Сарафина никога не му беше казвала датата на рождения си ден. Бе си измислила друга, която бе минала преди месеци, за да не го тревожи. Той не знаеше, че днес е нейната Шестнайсета луна — нощта, от която тя се боеше, откакто се помнеше.

— Не искам да ти казвам — прошепна тя. Гласът й я предаде, сълзите й потекоха.

Джон я прегърна, главата й се отпусна на гърдите му.

— Студено ти е — каза и разтърка гърба й с длани. — Обичам те, можеш да ми кажеш всичко.

— Не и това — отвърна тя. — Всичко свърши.

Сарафина си спомни всички планове, които бяха правили. Да отидат заедно в колеж, Джон — на следващата година, тя — на последващата. Той щеше да учи инженерни науки, а нейният избор бе литература. Винаги бе искала да стане писател. След като завършеха, щяха да се оженят.

Нямаше смисъл да мисли вече за това. Всичко бе изгубено.

Джон я притисна по-силно.

— Изабел, плашиш ме. Нищо не може да ни лиши от това, което имаме. Нищо не е свършило. За какво говориш?