Прелестен хаос

Едната половина от сградата все още стоеше там. Но това нямаше значение, не и за мен. Тя вече никога нямаше да мирише както преди. Майка ми, това, което се бе запазило от нея в Гатлин, най-накрая вече си бе отишла. Не можеш да възстановиш изгорелите книги. Можеш да купиш нови. Но тези страници няма да са били докосвани от нейните ръце, в тях няма да откриваш странни неща, оставени от нея, за да отбележи нещо интересно.

Част от нея бе умряла тази нощ, отново.

Не знаех много за Леонардо да Винчи. Какво пишеше в онази книга? Може би се учех как да живея, а може би се учех как да умра. След днес можеше спокойно да е всяко от тези неща. А може би трябваше да се вслушам в Емили Дикинсън и да позволя лудостта да добие някакъв смисъл за мен. Иначе бях обречен да си повтарям думите на По, които се бяха забили в главата ми.

Защото имах чувството, че се взирам дълбоко в мрака, толкова надълбоко, колкото е възможно да достигне смъртният взор.

Извадих зеленото парченце стъкло от джоба си и го погледнах, сякаш очаквах то да ми даде отговора какво трябва да направя сега, какво беше необходимо да разбера.

25.IX Господарките на дома

— Итън Уейт, можеш ли да ми донесеш малко студен чай? — провикна се леля Мърси от дневната.

Леля Грейс не закъсня да се обади.

— Итън, да не си посмял да й носиш чай! Ако изпие още един, шъ трябва да посети стаята за момиченца.

— Итън, не слушай Грейс. Да не разказвам кой ходи по пет пъти на час в момичешката стая!

Погледнах към Лена, която държеше в ръка пластмасова кана, пълна със студен чай.

— Последно, да или не?

Ама тресна вратата и протегна ръка към каната.

— Вие двамката нямате ли си домашни?

Лена повдигна изненадано вежда, а аз се усмихнах с облекчение. Откакто леля Пру бе настанена в Здравния център на Окръжната болница и Сестрите се бяха преместили при нас, имах чувството, че не съм бил насаме с Лена от седмици.

Хванах я за ръката и я поведох към вратата на кухнята.

Готова ли си за малко бягство?

Готова съм.

Почти се затичахме към коридора, опитвайки се да се доберем възможно най-бързо до горния етаж. Леля Грейс седеше на дивана, пръстите й направо летяха с куките, докато се опитваше да закърпи любимото си вълнено одеяло, което бе в поне десет различни нюанси на кафявото. То напълно пасваше на дневната ни, която сега бе отрупана от пода до тавана с кафяви кашони, пълни с всичко, което с баща ми бяхме успели да спасим от къщата на Сестрите през изминалата седмица.

Те не бяха доволни от нещата, които бяха оцелели: почти всичко от спалнята на леля Грейс и леля Мърси, бакъреният плювалник, който бяха използвали всичките пет съпрузи на леля Пру, четири лъжички от колекцията на леля Грейс и дървената стойка, на която слагаха любимите си спомени, купчина от прашни фотоалбуми, два различни стола от дневната, пластмасовият елен от предния им двор и стотици неотворени миниатюрни шишенца със сладко, които вземаха от любимата си закусвалня. Но нещата, които бяха оцелели, не им бяха достатъчни. Бяха ни изтормозили, докато с баща ми не домъкнахме и счупените вещи.

Повечето от тях си стояха по кутиите, но леля Грейс бе настояла, че украсяването на къщата ще им помогне да превъзмогнат страданието, затова Ама им разреши да сложат някои от нещата по стаите. Което беше причината Харлон Джеймс I, Харлон Джеймс II и Харлон Джеймс III — всички те запазени благодарение на това, което леля Пру наричаше „деликатното южняшко изкуство на таксидермията“ — сега се взираха с препарираните си очи право в мен. Харлон Джеймс I седеше, Харлон Джеймс II стоеше изправен и Харлон Джеймс III спеше. Най-много ме притесняваше Трети; леля Грейс го държеше до дивана си и постоянно някой от минаващите го настъпваше по лапите или по опашката.

Можеше да бъде и по-зле, Итън. Можеше да седи върху дивана.

Леля Мърси се мръщеше в количката си пред телевизора, очевидно разстроена, че е загубила сутрешната битка над дивана. Баща ми бе до нея и четеше вестник.

— Как сте днес, деца? Приятно ми е да ви видя, Лена.

Изражението му казваше: „Изчезвайте оттук, докато можете“.

Лена му се усмихна.

— И аз се радвам да ви видя, мистър Уейт.

След станалото той си вземаше, когато бе възможно, почивен ден от университета и си оставаше у дома, за да помага на Ама, иначе имаше голям риск тя да полудее.

Леля Мърси стискаше дистанционното в ръка, въпреки че телевизорът не бе включен.

— Къде си мислите, че отивате, влюбени гълъбчета?

Давай нагоре, Лена, бързо!

— Итън, не ми казвай, че се каниш да водиш младата дама горе. Хич не е прилично — размаха дистанционното към мен леля Мърси, сякаш се канеше да ме остави на пауза с него, преди да се кача в стаята си. Погледна към Лена. — По-добре си дръж малкото сладко задниче далеч от момчешките стаи, пиленце.

— Мърси Лин!

— Грейс Ан!

— Не щъ да чувам таквиз мръсни думи от устата ти!

— Какво толкоз казах? Задниче? Ето ти на — задниче, задниче, задниче!

Итън! Изведи ме оттук!