Прелестен хаос

Не помня някога Генералът да не е бил там, охраняващ своя зелен парк и града. Той беше повече от статуя. Беше част от Гатлин, вплетен в нестандартните ни традиции. На 4 юли закачвахме американското знаме на гърба му. На Хелоун поставяхме на главата му вещерска шапка, а от ръката му висеше пластмасова тиква, пълна с бонбони. За възстановката на битката при Хъни Хил някой винаги мяташе на бронзовите му рамене истинско палто от униформата на войник от Конфедерацията. Генералът бе един от нас, бдеше над Гатлин от своя пост, поколение след поколение.

Винаги се бях надявал, че нещата в моя роден град ще се променят. И после те наистина започнаха да се променят. Сега ми се искаше Гатлин отново да стане скучното място, което познавах през целия си живот. Нещата да бъдат такива, каквито мразех да бъдат. Да се върне времето, когато винаги знаех какво предстоеше да се случи месеци напред, а накрая дори и то не се случваше.

Не исках да виждам това, което сега се разкриваше пред очите ми.

Все още се взирах през задния прозорец в падналия Генерал, когато Линк намали скоростта.

— Човече, тук все едно е паднала бомба.

Тротоарите пред магазините по главната улица бяха обсипани със стъкла. Прозорците на всички бяха изпотрошени и магазините стояха безименни и беззащитни. Виждах рисуваното златно „М“ от прозореца на „Малка мис“, отделено от останалите букви. Изцапани розови и червени рокли лежаха по тротоара, хиляди мънички пайети отразяваха частиците от унищожения ни обикновен живот.

— Не е бомба, Уесли Линкълн.

— Госпожо?

Ама оглеждаше останалото от главната улица.

— Бомбите падат от небето. Това е дошло от ада.

Не каза нищо повече, само посочи с пръст към края на улицата. Продължавай! Това ни нареждаше.

Линк изпълни указанията й, но никой от нас двамата не попита къде отиваме. Щом Ама не ми бе казала досега, значи не смяташе тепърва да го прави. Може би не отивахме на някое конкретно място. Може би просто искаше да види какво от града ни бе унищожено и какво — пощадено.

После видях мигащите червени и бели светлини в края на улицата. Огромни облаци черен дим се издигаха към небето. Нещо гореше. И не просто нещо, а сърцето и душата на нашия град, поне за мен. Място, което смятах, че ще се съхрани завинаги.

Окръжната библиотека на Гатлин. Всичко, което означаваше нещо за Мариан, всичко, което бе останало от майка ми, бе погълнато от пламъци. Електрическият стълб бе пречупен на две и се бе стоварил върху разцепения покрив на сградата, оранжеви пламъци изяждаха дървото от две страни. Пожарните коли изливаха вода, но веднага след като загасяха огъня на едно място, той избухваше на друго. С покрито с пепел лице отец Рийд, който живееше малко по-надолу по улицата, хвърляше кофи с вода, за да ограничи периметъра на пожара. Поне петнайсетина души, членове на неговото паство, се бяха събрали да помогнат, което бе иронично, като се имаше предвид, че мнозинството от тях бяха подписали една от петициите на мисис Линкълн за прочистване на библиотеката от повечето книги в нея, тъй като били опасни. „Хората, които забраняват книги, не са по-добри от онези, които палят книги на клади“, бе казала тогава майка ми.

Не мислех, че ще дойде ден да видя как наистина горят книги.

Линк намали, маневрирайки между паркираните коли и пожарните.

— Библиотеката! Мариан ще полудее! Мислиш ли, че онези неща са го направили?

— Нима се съмняваш? — Гласът ми звучеше някак отдалече, сякаш не бе мой. — Спри, за да сляза. Книгите на майка ми са там.

Линк се накани да отбие до тротоара, но Ама постави ръката си на волана.

— Продължавай да караш.

— Какво?! — Бях решил, че ни е довела тук, защото пожарникарите се нуждаеха от допълнителна помощ. — Не можем да си тръгнем. Трябва да помогнем. Това е библиотеката на Мариан.

Това е библиотеката на мама.

Ама продължи да гледа през прозореца.

— Казах, продължавай да караш, освен ако не искаш аз да застана назад волана. Мариан не е тук и не само тя има нужда от помощ тази нощ.

— Откъде знаеш?

Ама се напрегна. И двамата знаехме, че бях поставил под съмнение способностите й на гадателка, дарба, която бе толкова голяма част от нея, колкото библиотеката бе от мама. Тя се втренчи пред себе си, кокалчетата на ръцете й побеляха, докато стискаше чантичката си.

— Това са само книги.

За миг не знаех какво да кажа. Сякаш ме бе зашлевила през лицето. Но както ставаше при плесницата, след първоначалната изненада дойде просветлението.

— Щеше ли да го кажеш на Мариан… или на мама, ако беше тук? Те са част от семейството ни…

— Погледни по-добре, преди да ми четеш лекции за семейството си, Итън Уейт.

Проследих погледа й и разбрах, че Ама не говореше напразно. Вече знаеше какво всъщност бяхме загубили. Аз последен го осъзнавах. Сърцето ми спря да бие, а ръцете ми се свиха в юмруци, когато Линк посочи надолу по улицата.

— О, човече, това не е ли къщата на лелите ти?

Кимнах, но не успях да кажа нищо. Не намирах подходящите думи.

— Беше — кимна Ама. — Продължавай.