Прелестен хаос

Скакалците си жужаха под прозореца, хаотична симфония на разрушението, която се бе превърнала в основния мотив в саундтрака на живота ни. На лицето на Ама се четяха страх и тъга, и нещо, което никога досега не бях виждал.

Неразгадаемата, непроницаема Ама. Взираща се навън в нощта.

— Дупката в небето. Става все по-голяма.

* * *

Нямаше начин да заспим отново, нито Ама да ни изпусне от поглед, затова тримата седнахме около издрасканата дъбова маса в кухнята. Седяхме там мълчаливо, слушайки тиктакането на часовника. За щастие баща ми бе в Чарлстън, както през повечето дни от седмицата, когато имаше лекции в университета. Ако беше станал свидетел на случилото се, отново щеше да се върне в лудницата… Пардон, в санаториума „Сини хоризонти“.

Ама очевидно бе разстроена и разсеяна, защото отряза парче шоколадов пай с орехи не само за мен, но и за Линк. Той направи гримаса и побутна чинията до купичката с вода на Лусил. Котката го подуши и се отдръпна, свивайки се на кълбо под дървения стол на Ама. Тази вечер дори и тя нямаше апетит.

Когато Ама се надигна да сложи вода за чая, Линк вече бе толкова нервен, че барабанеше с вилицата по металната чиния. Погледна към мен.

— Помниш ли деня, в който в стола имаше онзи гаден шоколадов пай с орехи и Диди Гинес каза на всички, че ти си пратил ненадписаната валентинка на Емили?

— А-ха… — измърморих отнесено аз, зяпайки изсъхналото лепило по масата, останало от детските ми експерименти. — Чакай, какво?

— Диди Гинес бе доста сладка — усмихна се по-скоро на себе си Линк.

— Кой?

Нямах представа за какво говори.

— Ехо? Ти толкова се ядоса, че започна да скачаш върху една вилица и я счупи. И те наказаха — забраниха ти шест седмици да влизаш в столовата.

Линк оглеждаше своята вилица.

— Помня вилицата… поне така мисля. Но не се сещам за никого на име Диди.

Излъгах. Не помнех и вилицата. Нямах никакъв спомен и за тази валентинка.

Линк поклати глава.

— Познаваме я цял живот. Тя те прецака в трети клас. Как можеш да я забравиш?

Не отговорих и той пак започна да тропа ритмично с вилицата си.

Добър въпрос.

Ама донесе чашата си с чай на масата и продължихме да си седим така. Сякаш чакахме приливната вълна да се стовари върху нас и вече бе прекалено късно, за да бягаме и да се спасяваме. Когато телефонът звънна, дори Ама подскочи.

— Кой ще звъни толкова късно?

Казах „късно“, но всъщност бе рано. Почти шест сутринта. Сигурен бях, че всички си помислихме едно и също: каквото и да се бе случило, каквото и да бе пуснал Ейбрахам в света, вече се бе развихрило. Това беше.

Линк сви рамене и Ама вдигна слушалката на черния телефон с шайба, който висеше на стената още от времето, когато баща ми е бил дете.

— Ало?

Гледах я внимателно, докато тя слушаше какво говореше човекът от другата страна на линията. Линк се приведе над масата към мен.

— Жена е, но не мога да кажа коя е. Говори прекалено бързо.

Чух как Ама се опита да овладее дишането си, след като затвори телефона. За секунда остана там, с ръка на слушалката.

— Ама, какво е станало?

Тя се обърна към нас и видях, че очите й бяха насълзени.

— Уесли Линкълн, още ли имаш онази кола?

Ние в момента нямахме — баща ми бе взел волвото.

Линк кимна.

— Да, госпожо. Малко е мръсна, обаче…

Ама вече бе на половината път към вратата.

— Побързайте! Трябва да вървим.

* * *

Линк потегли малко по-бавно от обикновено заради Ама. Не че тя щеше да забележи. Мисля, че дори да бе профучал на две колела, пак щеше да й е все едно. Седеше на предната седалка и се взираше пред себе си, стиснала чантичката си с две ръце.

— Ама, какво има? Къде отиваме?

Бях се навел от задната седалка към нея и тя дори не ми се развика да си сложа колана. Нещо със сигурност не бе наред.

Когато Линк зави по улица „Блекуел“, ми стана ясно.

— Какво, по… — възкликна той и се обърна към Ама. — Майчице!

По улицата имаше дървета, изтръгнати от земята с корените. Приличаше на сцена от някой от филмите за природни бедствия, които Линк обичаше да гледа по „Дискавъри“. Човекът срещу природата. Но това не беше природата. Беше резултат от свръхестествено бедствие — Бесовете.

Усещах ги, усещах и унищожението, което носеха със себе си. Тежестта му се стоварваше върху мен. Били са тук, на тази улица. Бяха направили всичко това, а причината бях аз.

Заради Джон Брийд.

Ама накара Линк да обърне по съседната улица, но пътят бе блокиран, затова трябваше да минем по главната. Всички улични лампи бяха потрошени, а слънцето тепърва изгряваше и светлината едва си пробиваше път през мрака, оцветявайки небето от черно до всички възможни оттенъци на синьото. За миг си помислих, че главната улица може да се е спасила от торнадото на Бесовете, но после видях зеленото. Защото сега всичко бе зелено. Забравете за открадната люлка. Сега самият древен дъб го нямаше. Статуята на генерал Джубал А. Ърли не стоеше в средата, със сабя, извадена за битка.

Генералът бе паднал, сабята му бе строшена. Черните купища скакалци, които покриваха статуята от седмици, бяха изчезнали. Дори те го бяха изоставили.