Прелестен хаос

Знаех, че е истина. Чувствах, че сякаш винаги съм го знаел. Така и не намерихме тялото на Джон. През цялото това време сигурно е бил в чародейските тунели, мотаейки се в някой клуб като „Изгнание“, в очакване да настъпи неговото време.

Обзе ме гняв, думите едва излизаха от устата ми.

— За последно го видях в пещерата на Голямата бариера, когато помагаше на теб и Сарафина да унищожите света.

Ейбрахам изглеждаше доста самодоволен.

— Не съм сигурен, че разбираш отговорността на ситуацията, затова нека те осветля. Смъртният свят — твоят свят, включително този жалък малък град — върви към унищожение, благодарение на племенницата на Макон и нейното нелепо поведение, не заради мен.

Паднах назад на леглото си, сякаш Ейбрахам ме бе блъснал. Имах чувството, че наистина го бе направил.

— Лена направи това, което трябваше. Призова се сама.

— Тя унищожи Реда, момче. И направи грешния избор, когато избра да си тръгне от нас.

— Какво ти пука? Не изглежда да те е грижа за някого другиго освен за себе си.

Той се разсмя.

— Добър аргумент. Трябва да призная, че макар да сме в опасно положение, то ми предоставя определени възможности.

Като изключим Джон Брийд, не можех да се сетя за какво говореше. А и не исках чак толкова да разбирам. В този момент се бях съсредоточил само върху едно — да прикрия от него колко ме е страх.

— Не ме интересува дали Джон има нещо общо с твоите възможности. Казах ти, не знам къде е.

Ейбрахам ме наблюдаваше внимателно, като Сибила, която може да прочете всяка бръчица и изражение по лицето ми.

— Представи си пукнатина, която се спуска по-надълбоко от Тунелите. Пукнатина, която слиза под земята, в места, където обитават само най-мрачните от мрачните демони. Младостта и непокорността на приятелката ти създадоха такава пукнатина. — Млъкна и прелисти небрежно учебника ми по световна история на бюрото. — Не съм млад, но с възрастта идва силата. Имам свои специфични дарби. Мога да призовавам демоните и създанията на мрака без помощта на „Книгата на луните“. Ако не ми кажеш къде е Джон, ще ти демонстрирам за какво говоря — довърши той и ми се усмихна по своя особен, зловещ начин.

Защо Джон Брийд бе толкова важен за него? Спомних си как Лив и Макон го обсъждаха в кабинета в Тунелите. Джон бе ключът. Въпросът бе — за какво?

— Казах ти…

Ейбрахам не ме остави да продължа. Раздра пространството така, както го правеха инкубусите, и се озова на секундата до леглото ми. Виждах омразата в черните му очи.

— Не ме лъжи, момче!

Лусил изсъска отново и чух още едно раздиране на въздуха. Нямах време да видя кой бе този път. Нещо тежко се стовари върху мен, падайки в леглото като чувал с тухли от тавана. Главата ми се удари в дървената табла и си прехапах долната устна.

Противният метален вкус на кръвта от сънищата ми изпълни устата ми.

Разчупването на стогодишното махагоново дърво под мен заглуши гневното ръмжене на Лусил. Почувствах удар от лакът в ребрата си и разбрах. Не ме бе захлупил чувал с тухли, а човек.

Разнесе се силен, трясък, докато рамката на леглото и матракът се разбиваха на пода. Опитах се да направя нещо, но не можех, бях като прикован към пода от тялото върху мен.

Моля те, моля те, нека да не е Хънтинг!

Една ръка се появи и се размаха пред лицето ми — така правеше майка ми, когато бях малък и тя рязко набиваше спирачките на колата.

— Пич, споко!

Спрях да се боря.

— Линк?!

— Кой друг би рискувал да се разпадне на милиони частици, за да ти спаси жалкия задник?

Почти се разсмях. Линк никога преди не бе пътувал по инкубуския начин и сега знаех защо. Разкъсването на пространството и влизането в него явно бе по-трудно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Линк май още не се справяше добре с него.

Гласът на Ейбрахам се разнесе в мрака на стаята.

— Да го спасиш? Ти? Мисля, че е малко късно за това.

Линк почти подскочи от ужас, щом чу гласа на Ейбрахам. Преди да успея да кажа нещо, вратата на спалнята ми се отвори толкова рязко, че почти изхвърча от пантите си. Чух щракането на ключа за лампата и черни петна избухнаха пред очите ми, докато свикнах със светлината.

— Божичко…

— Какво, в името божие, става тук?

Ама стоеше на прага, облечена в халата на рози, който й бях купил за Деня на майката; косата й бе навита на ролки, а едната й ръка стискаше здраво старата дървена точилка.

— Мамка му… — прошепна Линк. Осъзнах, че буквално е седнал в скута ми.

Но Ама дори не го забеляза. Очите й бяха вперени в Ейбрахам Рейвънуд.

Насочи точилката към него с присвити очи. Пристъпи напред като диво животно, само дето не можех да кажа кой е хищникът и кой плячката.

— Какво търсиш в тази къща? — попита гневно и тихо тя. Ако беше уплашена, доста добре го прикриваше.

Ейбрахам се разсмя.

— Наистина ли смяташ, че можеш да ме прогониш с точилка, сякаш съм улично куче? Можеш и по-добре, мис Тредо.

— Разкарай се от дома ми или, кълна се в милостивия бог, щеше да ти се иска да си улично куче.

Лицето на Ейбрахам стана сериозно. Ама насочи точилката към гърдите му, като че ли бе меч.