Прелестен хаос

Мариан изглеждаше изненадана, също като мен. В библиотеката бе пълен хаос, от пода до тавана бе истинска катастрофа. Сякаш, докато сме били в архива, тук бе минало торнадо. Рафтовете бяха съборени, книгите бяха разхвърляни навсякъде, по масите, по бюрото на рецепцията, по пода. Бях виждал нещо подобно само веднъж, миналата Коледа, когато всяка книга в библиотеката се отвори на определен цитат, който бе свързан по някакъв начин с Лена и с мен.

— По-лошо е от последния път — каза спокойно Мариан. Мислехме си за едно и също нещо. Това бе послание, предназначено за мен. Точно както тогава.

— А-ха…

— Добре. Значи така. Чувстваш ли още присъствието на разбеснели се духове? — Мариан се пресегна към най-близката книга от една купчина. — Защото аз определено ги надушвам наблизо.

— И аз започвам. — Отметнах косата от очите си. — Иска ми се да знаех заклинание за подреждане на книгите по лавиците, без да се налага да го правим на ръка.

Мариан се наведе и ми подаде първата книга.

— Емили Дикинсън8.

Отворих я възможно най-бавно и предпазливо, сякаш очаквах нещо да ме ухапе от страниците й.

— „Многото безумие е най-върховен смисъл…“

— Безумие. Супер — какво означаваше това? И по-важното, какво означаваше за мен? — Погледнах към Мариан. — Какво мислиш?

— Мисля, че хаосът в Общия ред най-сетне стигна и до моите рафтове. Хайде, продължавай. — Пресегна се, взе друга книга и ми я подаде. — Леонардо да Винчи.

Супер. Още един смахнат тип. Подадох й обратно книгата.

— Ти го направи.

— „Мислех, че се уча как да живея, а всъщност се учех как да умра.“ — Затвори книгата. — Лудост и сега смърт. Определено има градация.

Прегърна ме и пусна книгата на пода. Тук съм, с теб. Това казваха ръцете й. Моите не казваха нищо, освен че бях ужасен, което нямаше как да скрия, защото направо се тресяха.

— Ще се редуваме. Единият ще чете, а другият ще разчиства.

— Избирам разчистването.

Мариан ме изгледа и ми подаде друга книга.

— Предизвикваш ме в собствената ми библиотека?

— Не, мадам. Това няма да е джентълменско. — Погледнах към заглавието. — О, стига! — Беше Едгар Алън По9.

Той беше толкова мрачен, че другите две книги направо изглеждаха като детски приказки в сравнение с него.

— Каквото и да иска да ми каже, не желая да го чуя.

— Отвори я!

„И в бездънний мрак загледан, трепнех вцепенен и бледен
в странни сънища, що никой смъртен не познава тук…“10

Затворих книгата.

— Схванах. Загубен съм. Ще полудея. Целият град се разпада. Цялата вселена е една гигантска лудница.

— Нали знаеш какво казва Леонард Коен за пукнатините, Итън?

— Не, не знам. Но имам чувството, че ако отворя още няколко книги в тази библиотека, ще мога да ти кажа.

— „Има пукнатина във всяко нещо…“

— Страшно полезно.

— Всъщност, да. — Постави ръце на раменете ми. — „Има пукнатина във всяко нещо, така прониква светлината в него.“11

И определено беше права, или поне този готин тип Коен бе прав. Чувствах се едновременно щастлив и тъжен и не знаех какво да кажа. Затова се отпуснах на колене и започнах да подреждам книгите на купчини.

— По-добре да се заемем с тази бъркотия.

Мариан ме разбра.

— Не мислех, че някога ще те чуя да кажеш подобно нещо.

И отново бе права. Вселената явно наистина се пропукваше, и аз заедно с нея.

Надявах се само светлината да успее да намери някак път навътре.

19.IX Дяволът, когото познаваш

Сънувах. Не като в сън, в който можех да почувствам вятъра, докато падам, или да помириша кръвта във водите на реката, а истински, обикновен сън. Наблюдавах как в съзнанието ми се разиграват сцени, само че нещо бе объркано. Целият сън бе сбъркан — именно защото не чувствах нищо. Все едно седях на тротоара и гледах как животът преминава пред очите ми… и ме подминава.

Нощта, в която Сарафина призова Седемнайсетата луна. Луната се разцепва на две над главата на Лена, двете й половини оформят крилете на пеперуда — едното зелено, другото жълто. Джон Брийд на своя „Харли Дейвидсън“ и Лена, седнала зад него, обвила го с ръце. Празният гроб на Макон. Ридли държи в ръка черно вързопче, а изпод плата излиза светлина. Сиянието лежи върху калната земя. Самотно сребърно копче, изгубено някъде на предната седалка на Бричката в една дъждовна нощ.