Прелестен хаос

Свих рамене. Мъжът се усмихна и докосна леко ръба на шапката си.

— Пожелавам ви хубаво да си прекарате в Безгрижния град4.

Не бих разчитал на това.

Старият мъж се наклони по-напред, подпирайки се на бастуна си. Поднесе шапката си и я разтърси очаквателно.

— Да, ъъъ, разбира се.

Бръкнах в джоба си, но имах само четвърт долар. Погледнах към Линк, но той сви рамене.

Наведох се, за да пусна монетата в шапката и една костелива ръка се вкопчи в китката ми.

— Умно хлапе като теб… на твое място шъ си вдигна задника оттука и шъ съ върна в Тунелите.

Издърпах светкавично ръката си. Той се усмихна широко, оголвайки пожълтелите си, неравни зъби.

— Шъ съ видим.

Потърках ръката си и когато вдигнах поглед, него вече го нямаше.

На Линк не му беше нужно много време, за да улови следата на Ама. Беше като демонска хрътка. Сега разбирах защо Хънтинг и неговата глутница ни намираха толкова лесно, когато търсихме Лена и Голямата бариера. Вървяхме през Френския квартал към реката. Можех да помириша мрачната кафеникава вода, смесена с мириса на подправките от близките ресторанти. Дори през нощта влажността насищаше тежкия и задушен въздух — яке, което не можеш да свалиш, независимо колко силно желаеш това.

— Сигурен ли си, че сме в правилната посо…

Линк вдигна рязко ръка пред мен и аз спрях.

— Шшш… Люти бонбони.

Вгледах се към тротоара пред нас. Ама стоеше под една улична лампа, пред креолка, която седеше на пластмасова щайга за бутилки мляко. Минахме покрай сградата с наведени глави, надявайки се, че Ама няма да ни забележи. Придържахме се към сенките близо до стената, където уличната лампа хвърляше блед кръг светлина.

Креолката продаваше френски бухтички; косата й бе сплетена на стотици тънки плитчици. Напомняше ми за Туайла.

— Tete beignets? Ще купиш ли? — попита тя и подаде нещо в червено парче плат. — Ако си вземеш, доволна шъ останеш. Шъ ти дам langiappe5.

— Какво каза? — попита объркан Линк.

Посочих му червеното вързопче и му прошепнах:

— Мисля, че й предлага нещо като подарък, ако си купи beignets. Те са като нашите понички, само че френски.

Ама подаде на жената няколко долара и взе бухтичките и червеното вързопче с облечената си в елегантна бяла ръкавица ръка. Жената се огледа наоколо, разклащайки плитчиците си. Когато се увери, че никой не ги слуша, прошепна нещо бързо на език, който приличаше на креолски френски. Ама кимна и пъхна вързопчето в джоба си.

Сръгах Линк.

— Какво й каза?

— Откъде да знам? Може да имам суперслух, но не говоря френски.

Нямаше значение. Ама вече бе тръгнала в обратната посока, изражението на лицето й бе абсолютно неразгадаемо. Но нещо не бе наред.

Тази нощ не бе наред. Не бях последвал Ама в блатото, тя не се бе срещнала с Макон. Какво я бе пратило на хиляди мили от дома посред нощ? Кого познаваше в Ню Орлиънс?

Но Линк имаше и още един въпрос.

— Къде отива?

На него също нямах отговор.

* * *

Когато настигнахме Ама на ул. „Сейнт Луис“, край нас нямаше никакви хора. Което бе напълно логично, като се имаше предвид къде стояхме. Взирах се към високите ръждясали железни порти на гробището „Сейнт Луис“, номер 1.

— Лош знак е, когато в един град има толкова много гробища, че даже са номерирани.

Въпреки че бе отчасти инкубус, Линк не си падаше много по нощното обикаляне на гробищата. В такива случаи в него проговаряше доброто момче, облъчвано седемнайсет години с баптистки молитви.

Бутнах вратата.

— Хайде, да приключваме с това.

Гробище „Сейнт Луис“ номер 1 не приличаше на никое друго гробище, което бях виждал. Нямаше простиращи се морави, осеяни с надгробни камъни и свеждащи се дъбове. Това място бе град на мъртвите. Тесните алеи бяха обрамчени с пищни мавзолеи в различни етапи на разруха, някои високи като двуетажни къщи. По-забележителните гробници бяха оградени с черни железни огради, а от покривите им към нас се взираха огромни статуи на светци и ангели. На това място хората почитаха мъртвите си. Доказателството бе на лицето на всяка статуя, във всяко протрито име, гравирано в камъка, и докосвано стотици пъти.

— В сравнение с това място гробището на Гатлин прилича на обикновена поляна.

За миг си помислих за майка си. Разбирах желанието да построиш мраморна къща за човек, който си обичал — цялото това място бе въплъщение на това желание.

Линк не бе толкова впечатлен.

— Все тая… Когато умра, просто хвърли малко пръст отгоре ми. Спести си парите.

— Добре. Напомни ми го след няколкостотин години, когато съм на погребението ти.

— Е, тогава, предполагам, че аз ще трябва да хвърля пръст върху…

— Шшш! Чу ли това?

Чух звука от скърцане на чакъла по пътеките. Не бяхме сами.

— Разбира се…

Гласът на Линк заглъхна зад мен, когато някаква сянка изплува близо до нас. Имаше същата мъглива плътност като Блудник, но бе по-тъмна и без очертанията, които караха Блудниците да изглеждат почти като хора. Докато тя се виеше край мен, а понякога дори минаваше през мен, ме обхвана познатата от съня ми паника. Бях приклещен в собственото си тяло, неспособен да помръдна.

Кой си ти?