Прелестни създания

— Директор Харпър… — Погледът й се местеше от Лена към мен и обратно. Поклати глава. Да кажем, че в скоро време май нямаше да бъда поканен на вечеря у Линк. Повиши глас: — Директор Харпър ни обеща пълната си подкрепа. Няма да допуснем насилието в гимназията да се разпространи като чума, както става в училищата в цялата страна. Вие, младите, постъпвате правилно, като защитавате училището си, и като загрижени родители — погледна демонстративно към нас — ние ще направим всичко необходимо, за да ви подкрепим.

Минахме покрай нея, все още държейки се за ръце. Емили пристъпи към нас, подаде ми листовка, като се правеше, че не забелязва Лена.

— Итън, ела на срещата днес. „Ангелите пазители“ имат нужда от теб.

Проговаряше ми за пръв път от няколко седмици. Схванах посланието. Ти си един от нас, последен шанс.

Отблъснах ръката й.

— Да, точно от това има нужда „Джаксън“ — още една доза от ангелското ви поведение. Защо не отидете да измъчвате други деца? Изтръгнете крилцата на някоя пеперуда. Изхвърлете пиленцата от гнездото им на дървото. — Побутнах Лена покрай нея.

— Какво ли би казала бедната ти майка, Итън Уейт? Какво ли щеше да си помисли, ако те видеше в каква компания се движиш? — Обърнах се. Мисис Линкълн стоеше точно зад мен. Беше облечена както обикновено — като строга библиотекарка от някой филм, с евтини очила, купени от магазина. Прическата й беше странна, не много подредена, а цветът на косата й се колебаеше между кафяво и сиво. Направо да се зачудиш какво общо има тази жена с Линк? — Ще ти кажа какво би направила майка ти. Би заплакала. Сигурно ще се обърне в гроба си.

Тя премина границата.

Мисис Линкълн не знаеше нищо за майка ми. Не знаеше, че мама изпращаше на главния училищен надзорник копие от всеки закон, забраняващ цензурата срещу книгите в САЩ. Не знаеше как потръпваше от ужас всеки път, когато мисис Линкълн я поканеше на среща на ДАР или в някоя от другите дамски организации в Гатлин. Не защото мразеше самите тях, а защото ненавиждаше това, за което се бореха. Ненавиждаше искрено всичко, към което се стремяха ограничените дами от „елитното общество“ на Гатлин като мисис Линкълн и мисис Ашър.

Майка ми винаги казваше: „Правилният път и лесният път невинаги съвпадат“. И точно в този момент много добре знаех как е правилно да постъпя, въпреки че не поемах по лесния път. Погледнах мисис Линкълн право в очите.

— „Браво на теб, Итън.“ Това щеше да каже „бедната ми майка“, госпожо.

Обърнах й гръб и се запътих към административната сграда, държейки Лена плътно до себе си. Бяхме само на няколко крачки. Лена трепереше, макар да не изглеждаше уплашена. Продължавах да стискам ръката й и се опитвах да я успокоя. Дългата й черна коса се навиваше и развиваше, сякаш тя всеки момент щеше да избухне. А може би аз щях да го направя. Никога не бях мислил, че някога ще бъда толкова щастлив да стъпя в коридорите на „Джаксън“, докато не видях директор Харпър, застанал на прага. Зяпаше ни така, сякаш му се искаше да не бъде директор, за да може самият той да раздава листовки.

Косата на Лена се накъдри по раменете й, докато минавахме покрай него, но той не забеляза. Беше прекалено зает да се старае да не гледа към нас.

— Какво, по…

Погледнах зад рамото си тъкмо навреме, за да видя как стотици яркозелени листовки летяха във въздуха, издухани от предните прозорци и багажниците на колите, от кутиите и от ръцете на хората на паркинга. Отлитаха, отвени от внезапен порив на вятъра, сякаш бяха ята птици, реещи се из облаците. Бягаха, красиви и свободни. Нещо като „Птиците“ на Хичкок, само че на обратно. Чувахме писъците, докато тежките метални врати се затваряха зад нас.

Лена приглади косата си.

— Шантаво време си имате тук.

6.XII Изгубена и намерена

Бях почти облекчен, че е събота. Имаше нещо успокояващо в това да прекараш деня с жени, чиито единствени магически сили са да забравят собствените си имена. Когато пристигнах при Сестрите, сиамската котка на леля Мърси, Лусил — Сестрите обожаваха онзи стар сериал „Аз обичам Луси“ — се „упражняваше“ в предния двор. Там имаше няколко простора и всяка сутрин леля Мърси връзваше Лусил на каишка за едно от въжетата и я пускаше да потича и да си поиграе из двора. Веднъж бях опитал да й обясня, че можеш да пускаш котките свободно навън и те независимо от всичко ще се връщат обратно у дома, но тя ме погледна така, сякаш й предлагах незаконно съжителство с чужд мъж: „Не мога просто така да пусна Лусил да се скита сама по улиците. Сигурна съм, че някой ще я открадне“. Нямаше много котешки отвличания в града, но не можех да споря с никоя от Сестрите.

Отворих вратата, очаквайки обичайната какофония, но днес къщата беше странно тиха. Лош знак.

— Лельо Пру?

Чух познатия провлачен говор от задната част на къщата.

— На верандата сме, Итън.

Отидох на закритата веранда точно навреме, за да видя как Сестрите се лутат насам-натам, понесли в ръце някакви същества, които приличаха на малки голи плъхове.

— Мамка му, какво е това? — изпуснах се, без да искам.