Прелестни създания

Лена беше притисната между мен и Линк на предната седалка на Бричката; не спираше да пише нещо на дланта си. Успях само да различа думите „разбито като всичко останало“. Пишеше през цялото време, както някои хора дъвчат дъвка или навиват косата си на пръста си, май дори не осъзнаваше, че го прави. Питах се дали някога ще ми позволи да прочета нейно стихотворение, дали беше написала нещо за мен.

Линк погледна към нея.

— Кога ще ми напишеш текст за песен?

— Когато приключа тази, която пиша за Боб Дилън.

— По дяволите!

Линк наби рязко спирачки на входа на училищния паркинг. Не можех да го виня. Да видиш майка си на паркинга преди осем часа сутринта беше доста плашеща гледка. И ето я нея.

Паркингът беше пълен с хора, доста повече от обикновено. И родители. С изключение на инцидента с прозореца, тук не беше имало родители, откакто майката на Джослин Уокър дойде да я измъкне от училище по време на учебен филм за репродуктивния цикъл при хората в часа по здравно образование.

Определено нещо ставаше.

Майката на Линк подаде някаква кутия на Емили, която заедно с момичетата от отбора на мажоретките започна да облепва всяка кола с ярки листовки. Вятърът отвя някои от тях, но успях да прочета какво пише. Сякаш започваха някаква кампания, само дето нямаше кандидат.

„КАЖЕТЕ «НЕ» НА НАСИЛИЕТО В «ДЖАКСЪН»! НУЛЕВА ТОЛЕРАНТНОСТ!“

Линк почервеня целият.

— Съжалявам, пичове, но трябва да се махнете оттук. — Снижи се толкова под седалката, все едно нямаше никого на шофьорското място. — Не искам майка ми да ми срита задника през цялото мажоретно войнство.

Аз също се смъкнах и се протегнах през седалката, за да отворя вратата за Лена.

— Ще се видим вътре, човече.

Хванах ръката на Лена и я стиснах.

Готова ли си?

Толкова, колкото е възможно.

Промъкнахме се между колите отстрани на паркинга. Не виждахме Емили, но чувахме гласа й, надвикващ подсвиркванията на Емъри.

— Вижте знаците! — Емили приближаваше до колата на Кари Дженсен. — Създаваме нов клуб в училище, „Ангелите пазители на гимназия Джаксън“. Ще пазим училището си, като докладваме за прояви на насилие или всякакво необичайно поведение, което видим наоколо. Аз лично смятам, че е дълг на всеки ученик да защити училището си. Ако искате да се присъедините, след осмия час организираме среща в стола. — Докато гласът на Емили заглъхваше в далечината, Лена стисна силно ръката ми.

Какво означава това?

Нямам представа. Но те съвсем са полудели. Хайде.

Опитах се да я накарам да стане, но тя ме дръпна отново надолу. Облегна се на гумата на колата.

— Дай ми само минутка.

— Добре ли си?

— Виж ги. Мислят, че съм чудовище. Създали са клуб.

— Не могат да понасят външните хора, а ти си новото момиче. Счупен прозорец. Имат нужда да си намерят виновник. Това е просто…

— Лов на вещици.

Нямаше да кажа това.

Но си го мислеше.

Стиснах ръката й и косата ми се наелектризира.

Не е нужно да го правиш.

Напротив, трябва. Оставих хора като тях да ме прогонят от последното ми училище. Няма да позволя това да се случи отново.

Излязохме иззад последната редица коли и те бяха там. Мисис Ашър и Емили товареха големи кутии с листовки в багажника на техния миниван. Еден и Савана раздаваха листовки на всички мажоретки и на всяко момче, което копнееше да види краката на Савана или част от бюста й. Мисис Линкълн беше няколко стъпки встрани — говореше с другите майки. Най-вероятно им обещаваше да включи къщите им в Южняшката туристическа обиколка на Гатлин, ако се обадеха на директор Харпър. Подаде на майката на Ърл Пети папка с прикрепена към нея химикалка. Отне ми секунда да осъзная какво беше това. Нямаше начин! Приличаше на петиция.

Мисис Линкълн забеляза, че сме там, и се втренчи в нас. Другите майки проследиха погледа й. Известно време не казаха нищо. Мислех, че може би ще се почувстват неудобно заради мен и ще оставят листовките си, ще се качат на колите и ще се приберат по домовете си. Мисис Линкълн, в чийто дом бях спал почти толкова пъти, колкото и в моя собствен. Мисис Сноу, която ми се падаше трета братовчедка по някаква далечна роднинска линия. Мисис Ашър, която превърза ръката ми, когато на десет години се порязах на рибарска кука. Мис Елъри, която ми направи първата истинска момчешка прическа. Тези жени ме познаваха. Познаваха ме от дете. Нямаше начин да ми причинят това, не и на мен. Щяха да се откажат.

Ако си го повтарях достатъчно пъти, може би щеше да стане истина.

Всичко ще бъде наред.

Докато осъзная, че греша, стана прекалено късно. Възстановиха се от изненадващия шок на гледката — аз и Лена.

Очите на мисис Линкълн се присвиха.