Прелестни създания

— Ами без тях не би съществувал и самият Гатлин. Така че е невъзможно да напишеш история на града ни и да не ги споменеш.

— Наистина ли са били първи тук? — Бях чувал Мариан да споменава нещо такова, но все още ми беше трудно да го повярвам.

Леля Мърси взе един лист и го приближи толкова близо до лицето си, че сигурно виждаше двойно. Леля Пру го грабна от ръцете й.

— Дай ми го. Имам си система.

— Е, щом не искаш помощ… — Леля Мърси ми обърна гръб. — Рейвънуд са дошли първи по тези места. Получили са земята от краля на Шотландия някъде около 1800 година.

— 1781-ва. Имам документ някъде тук. — Леля Пру размаха жълт лист във въздуха. — Били са фермери. Оказало се, че земята в окръг Гатлин е най-плодородната в цяла Южна Каролина. Памук, тюпон, ориз, индиго — тук растяло всичко. Което е доста странно, защото тези култури обикновено не растат на едно и също място. Когато хората установили, че по тези места можеш да отглеждаш почти всичко, Рейвънуд вече си имали цял град.

— Независимо дали това им харесвало или не — добави леля Грейс, поглеждайки я изпод вежди над бродерията си.

Беше доста иронично — без рода Рейвънуд Гатлин можеше и да го няма. Хората, които избягваха Макон Рейвънуд и семейството му, трябваше да им бъдат благодарни затова, че градът въобще съществува. Чудех се как ли се чувства мисис Линкълн. Обзалагах се, че знае, и това сигурно имаше нещо общо с факта, че всички мразят Макон Рейвънуд толкова много.

Погледнах към ръката си, покрита с тази необяснимо плодородна почва. Все още държах боклуците, които открих в задния двор.

— Лельо Пру, това да е на някоя от вас? — показах им пръстена.

— О, да, това е пръстенът, който вторият ми съпруг, Уолъс Причард, ми подари за първата ни и последна годишнина от сватбата. — Снижи гласа си до шепот. — Беше голяма скръндза. Къде, за бога, го намери?

— Заровен в градината. Намерих и една лъжица и напръстник.

— Мърси, виж какво е намерил Итън — сребърната ти лъжичка от колекцията, онази с емблемата на Тенеси45.

— Казах ти, че не съм я вземала! — провикна се леля Пру.

— Дай да видя. — Леля Мърси сложи очилата си, за да разгледа лъжицата. — Да не повярваш. Най-накрая имам всичките единайсет щата.

— Лельо Мърси, щатите са доста повече от единайсет.

— Колекционирам само щатите на Конфедерацията. — Леля Грейс и леля Пру кимнаха утвърдително.

— Като говорим за заровени неща… Можеш ли да повярваш, че Юнис Хъникът е пожелала да я погребат с готварската й книга? Не искала никой да разбере тайната на рецептата за плодовия й сладкиш. — Леля Мърси поклати глава неодобрително.

— Беше злобна старица, също като сестра си. — Леля Грейс се мъчеше да отвори металната кутия бонбони „Уитман“ със сребърната лъжичка.

— А и сладкишът й не беше чак толкова добър — каза леля Мърси.

Леля Грейс успя да отвори капака на кутията и се опита да прочете надписите на бонбоните вътре.

— Мърси, кои бяха с масления крем?

— Когато умра, искам да бъда погребана с кожената ми яка и Библията ми — обади се леля Пру.

— Няма да получиш червена точка за това от Бог, Прудънс Джейн.

— Не ми трябват червени точки, искам само да имам нещо за четене, докато чакам. Но ако там ще ни отчитат точки за живота ни, моите ще бъдат повече от твоите, Грейс Ан.

Погребана с готварската си книга… Ами ако „Книгата на луните“ е заровена някъде? Ако някой не беше искал да я открият и затова я бе скрил във вечността, така да се каже? Може би това беше човекът, който най-добре от всички осъзнаваше нейната сила. Женевиев.

Лена, мисля, че знам къде е книгата.

Около секунда нямаше отговор, но после мислите на Лена стигнаха до мен.

За какво говориш?

„Книгата на луните“. Мисля, че още е при Женевиев.

Женевиев е мъртва.

Знам.

Тогава?

Мисля, че разбираш за какво говоря.

Харлон Джеймс скочи на масата; все още беше доста жалка картинка. Кракът му беше гипсиран. Леля Мърси започна да го храни с шоколадови бонбони.

— Мърси, не храни това куче с бонбони! Ще го убиеш. Видях го в шоуто на Опра. Всъщност дали беше шоколад или малки лукчета?

— Итън, да ти запазя ли карамеловите? — попита ме леля Мърси. — Итън?

Но аз не ги слушах вече. Мислех как да разкопая един гроб.

7.XII Осквернители на гробове

Лена го измисли. Днес леля Дел имаше рожден ден и в последната минута Лена реши да организира тържеството в „Рейвънуд“. Освен това покани и Ама, като знаеше много добре, че ще е нужна божествена намеса, за да я накара някой да престъпи прага на имението. Не знам какви бяха отношенията им с Макон, но реакцията на Ама към него беше само с една идея по-слаба, отколкото към медальона. Беше явно, че предпочита и двамата да са еднакво далече от нея.