Прелестни създания

— Хайде, всички седнете. Може да ви се завие малко свят. Ако се почувствате замаяни, поставете глава между коленете си — инструктира ни леля Дел, като че ли беше стюардеса на някакъв свръхестествен самолетен полет. — Първия път винаги е най-трудно. — Протегна ни ръце, за да се хванем за нея.

— Не мога да повярвам, че участваш в това, мамо.

Леля Дел махна шнолата от кока си и пусна косата си да падне свободно по раменете й.

— Не бъди толкова примерна, Рийс.

Рийс направи гримаса, но ме хвана за ръка. Погледнах към Женевиев. Тя беше вперила очи право в мен и държеше пръста на устните си, сякаш ми казваше: „Шшш…“.

Въздухът около нас започна да се замъглява. После ни завъртя някакъв вихър, все едно бяхме на онези бързи въртележки, от които се чувстваш направо размазан и като че ли всеки момент ще повърнеш.

После имаше светлини… Една след друга, като рязко отваряне и затваряне на врата. И още, и още…

Две момичета в бели фусти тичаха из тревата, държаха се за ръце, смееха се… В косите им имаше жълти панделки.

Отвори се друга врата. Жена с кожа с цвят на карамел окачваше дрехи на простора и си тананикаше някаква песен. Лекият бриз развяваше чаршафите. Жената се обърна към голямата бяла къща и се провикна: „Женевиев! Еванджелин!“.

И друга. Младо момиче вървеше из поляната на смрачаване. Озърна се, за да види дали някой не я следи, червената й коса се вееше на гърба й. Женевиев. Хвърли се в прегръдките на високо, слабо момче — момче, което ужасно много приличаше на мен. То се наведе към нея и я целуна. „Обичам те, Женевиев. И един ден ще се оженя за теб. Не ме интересува какво мисли семейството ти. Не може да няма начин.“ Тя докосна нежно устните му. „Шшш… Нямаме много време.“

Вратата се затвори и се отвори нова. Дъжд, дим и звукът на разпалващ се огън, поглъщащ всичко наоколо. Женевиев стоеше в мрака, черни сажди и сълзи се стичаха по лицето й. В ръцете си държеше книга с черна кожена подвързия. Нямаше заглавие, само един полумесец на корицата. Гледаше към жената, същата жена, която простираше прането. Айви. „Защо си няма име?“ Очите на по-възрастната жена бяха пълни със страх. „Само защото една книга няма заглавие, това не означава, че няма име. Тази тук се нарича «Книгата на луните».“

Вратата се затръшна. Айви, по-стара и по-тъжна, стоеше над прясно изкопан гроб. На дъното му лежеше чамов ковчег. „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене.“46

Държеше нещо в ръката си. Книгата, черната подвързия с малкия полумесец. „Вземи я със себе си, мис Женевиев. За да не навреди повече на никого.“ Пусна книгата в дупката върху ковчега.

Друга врата. Четиримата седим край наполовина изкопаната дупка, а под пръстта, по-надълбоко, където не можехме да видим без помощта на леля Дел, имаше дървен ковчег. Книгата все още лежеше върху него. А още по-надолу, в ковчега — тялото на Женевиев, почиващо в мрака. Очите й бяха затворени, кожата й беше бяла като порцелан, сякаш все още дишаше, съвършено запазена по начин, по който никой труп не би могъл да се съхрани. Дългата й вълниста коса се стелеше по раменете й.

Образът започна да се размива, завъртя се като спирала отдолу все по-нагоре и по-нагоре. Обратно към нас четиримата, седнали край наполовина изкопаната дупка, хванати за ръце. Обратно към надгробния камък и бледата фигура на Женевиев, гледаща към нас.

Рийс изпищя. Последната врата се затвори с трясък.

Опитах се да отворя очите си, но бях замаян. Дел беше права, чувствах, че ми прилошава. Исках да дойда на себе си, но очите ми не можеха да се фокусират. Усетих, че Рийс пусна ръката ми, отстъпи назад; искаше да бъде колкото се може по-далече от Женевиев и от пронизващите й златисти очи.

Добре ли си?

Така мисля.

Лена държеше главата между коленете си.

— Всички добре ли са? — попита леля Дел с равен и спокоен глас. Вече не изглеждаше объркана или неориентирана. Ако трябваше да виждам подобни картини всеки път, щом погледна към нещо, сигурно щях да се побъркам, да откача напълно.

— Не мога да повярвам, че виждаш всичко това — казах аз, гледайки към нея.

— Дарът на Палимпсеста е голяма чест и още по-голямо бреме.

— Книгата. Там долу е.

— Така е, но очевидно принадлежи на тази жена — отвърна леля Дел и посочи с ръка към призрака на Женевиев, — която изглежда и двамата не сте много изненадани да видите.

— Виждали сме я и преди — призна Лена.

— Е, ясно е, че тя сама е избрала да ви се покаже. Способността да виждаш мъртвите не е от обичайните дарби на чародейците, дори и на Самородните, и със сигурност не е присъща на смъртните. Човек може да вижда мъртвите само ако те решат да му се разкрият.