Прелестни създания

Когато минахме покрай камъка, където бях намерил медальона, на няколко метра зад него в тревата видях още един. Надгробен камък с неясна фигура, седнала върху него.

Лена ахна, съвсем тихо, но все пак достатъчно, за да я чуя.

Итън, виждаш ли я?

Да.

Женевиев. Беше само отчасти материализирана, смес от мъглива омара и светлина, която на моменти се разсейваше от минаващия през призрачната форма въздух, но нямаше начин да грешим. Женевиев, жената от картината. Имаше същите златисти очи и дълга, чуплива червена коса. Къдриците й се вееха нежно от вятъра, сякаш беше просто жена, седяща на пейката на автобусна спирка, а не видение върху надгробен камък. Беше красива, дори и в това състояние, и в същото време ужасяващо плашеща. Побиха ме тръпки.

Може би все пак това беше грешка.

Леля Дел застина на място. Тя също забеляза Женевиев, но беше ясно, че според нея никой друг не може да я види. Може би смяташе, че видението е резултат от появата й прекалено много пъти на едно място, че е част от разбърканите образи на това място от двайсетте различни десетилетия.

— Мисля, че трябва да се връщаме вече. Не се чувствам много добре. — Леля Дел очевидно не искаше да се забърква с вековния призрак във вещерското гробище.

Лена се спъна в някакви клони. Опитах се да я хвана, но не бях достатъчно бърз.

— Добре ли си?

Тя вдигна глава само за секунда, но това беше достатъчно за Рийс. Вгледа се в очите на Лена, в лицето, в изражението, в мислите…

— Мамо, те лъжат! Не правят исторически проект, а търсят нещо. — Постави ръка на слепоочието си, сякаш наместваше парчетата на пъзел. — Книга.

Леля Дел придоби още по-объркан вид.

— Каква е тази книга, която търсите в гробище?

Лена се освободи от пронизващия поглед на Рийс.

— Книга, принадлежала на Женевиев.

Отворих брезентовата торба, която носех, и извадих лопатата. Запътих се бавно към гроба, като се опитвах да пренебрегна факта, че призракът на Женевиев ме гледаше през цялото време. Може би щях да бъда поразен от мълния или нещо подобно. Вече нищо не би ме изненадало. Но бяхме стигнали толкова далече. Забих лопатата в земята.

— О, Велика майко! Итън, какво правиш? — Явно разкопаването на гроба върна леля Дел в настоящето.

— Търся книгата.

— Тук?! — Леля Дел ме гледаше така, сякаш бях обезумял. — Каква е тази книга?

— Книга със заклинания, много стара. Не сме сигурни, че е тук. Просто предполагаме — каза Лена, хвърляйки небрежно поглед към Женевиев, която все още се носеше над гроба, но на няколко стъпки встрани.

Аз се опитвах да не зяпам в тази посока. Начинът, по който тялото й се появяваше и изчезваше във въздуха, беше доста смущаващ. Тя ни гледаше със своите зловещо златисти котешки очи, празни и безжизнени, които като че ли бяха от стъкло.

Земята не беше чак толкова твърда, особено като се имаше предвид, че беше декември месец. След няколко минути вече бях изкопал почти трийсетина сантиметра. Леля Дел крачеше напред-назад с угрижен вид. Понякога се озърташе да види дали някой не ни наблюдава, като се опитваше да не гледа директно към Женевиев. Явно не само аз бях уплашен от нея.

— Трябва да се върнем. Това е отвратително — каза Рийс.

— Не бъди толкова примерна — отвърна Лена и коленичи над дупката.

Дали Рийс я вижда?

Не мисля. Само не позволявай очите ви да се срещнат.

Ами ако Рийс разчете лицето на леля Дел?

Не може. Никой не може. Леля Дел вижда прекалено много неща наведнъж. Никой, освен самия Палимпсест не може да проследи целия процес и да разбере нещо смислено от него.

— Мамо, наистина ли ще им позволиш да разкопаят гроба?

— Деца, стига, това е нелепо. Нека спрем с тези глупости и да се върнем на тържеството.

— Не можем. Трябва да разберем дали книгата е тук. — Лена се обърна към леля Дел. — Ти можеш да ни покажеш.

За какво говориш?

Тя може да ни покаже какво има долу. Може да излъчи това, което вижда, към другите — все едно има вътрешен прожектор. Понякога е много забавно.

— Не мога. Макон не би го одобрил. — Леля Дел хапеше устните си нервно.

— Мислиш ли, че той би предпочел да разкопаем гроба? — отвърна й Лена.

— Добре, добре… Излез от тази дупка, Итън.

Излязох от дупката и отърсих пръстта от панталоните си. Погледнах към Женевиев. На лицето й имаше странно изражение, сякаш й беше интересно да види какво ще стане. Или пък се канеше всеки момент да ни изпари с призрачните си сили.