Прелестни създания

Знаех, че имаме нужда от книгата. Знаех защо Лена го е направила. Но имах чувството, че е била пресечена някаква граница, и не знаех къде точно сме застанали и дали тя ще успее отново да премине обратно. Където беше преди.

Рийс и леля Дел вече се бяха върнали в градината. Не беше нужно да съм Сибила, за да разбера, че Рийс изгаря от желание да се махне оттук. Лена тръгна след тях, но нещо ме спря.

Лена, почакай.

Върнах се обратно към дупката и посегнах към джоба си. Развих кърпичката и хванах медальона за верижката му. Нищо. Нямаше никакви видения и нещо ми подсказваше, че повече няма и да има. Медальонът ни доведе тук и ни показа каквото трябваше да видим.

Задържах го над гроба. Изглеждаше правилно, честна размяна. Щях да го пусна, когато чух отново гласа на Женевиев, този път по-мек.

Не. Той вече не ми принадлежи.

Погледнах към надгробния камък. Тя пак беше там, или поне това, което все още не беше се разтворило в черната пустота. Не изглеждаше толкова страшна. Изглеждаше съсипана. Така, както изглежда някой, загубил единствения човек, когото е обичал някога.

Можех да я разбера.

8.XII Да нагазиш надълбоко

Има толкова много проблеми, в които човек може да се забърка, преди още да е осъзнал, че се задават. В някакъв момент вече си нагазил толкова надълбоко, че нямаш шанс да се върнеш назад и трябва да продължиш да плуваш, за да стигнеш поне на другия бряг. Това е класическо мислене а ла Линк, но започвах да прозирам гениалността му. Може би не можеш да разбереш себе си, ако не нагазиш дълбоко навътре.

На следващия ден с Лена правехме точно това. Нагазвахме в дълбокото. Започнах с фалшифициране на извинителна бележка за училище, която написах с любимия молив номер 2 на Ама, после избягах от училище, за да чета открадната книга, която изобщо не се предполагаше да притежаваме, и приключих с купища лъжи за училищен проект, даващ допълнителни кредити, по който с Лена уж работехме заедно. Бях напълно сигурен, че Ама ще ме хване в момента, в който казах фразата „за допълнителни кредити“, но тя говореше по телефона с леля Каролин за „състоянието“ на баща ми.

Чувствах се зле заради всички тези лъжи, да не споменавам кражбата, фалшифицирането и заличаването на факт от съзнанието на Рийс и леля Дел, но с Лена просто нямахме време за училище. Имаше прекалено много неща, които наистина беше важно да научим.

Защото разполагахме с „Книгата на луните“. Тя беше истинска. Можех да я докосна с ръка…

— Ох! — Книгата изгори дланта ми, сякаш бе нагорещен котлон. Изпуснах я на пода в стаята на Лена. Бу Радли излая някъде из къщата. Чувах приближаващите му към нас стъпки.

— Врата! — извика Лена, без да вдига глава от речника по латински, който изучаваше в момента. Вратата се затръшна с трясък тъкмо когато Бу Радли се появи на прага. Той изпротестира с възмутен лай. — Стой далеч от стаята ми, Бу. Не правим нищо. Ще порепетирам малко.

Гледах с изненада към вратата. Още един от уроците на Макон със сигурност. Лена изглеждаше напълно спокойна, сякаш го беше правила хиляди пъти. Беше като номера, който приложи на Рийс и леля Дел миналата вечер. Започвах да мисля, че колкото повече наближаваше рожденият й ден, толкова повече чародейката вземаше връх над момичето.

Опитвах се да не обръщам внимание. Но колкото по-упорито се опитвах, толкова по-често тези дребни на пръв поглед неща ми се набиваха на очи.

Тя ме погледна как си търкам ръцете в дънките. Все още ме боляха.

— Коя част от „Не можеш да я докосваш, ако не си чародеец“ не разбра?

— Да, вярно. Тази част.

Лена отвори изтъркана черна кутия и извади оттам виолата си.

— Вече е почти пет. Трябва да репетирам, иначе чичо Макон ще разбере, когато се събуди. Винаги знае дали съм репетирала или не.

— Какво? Сега?

Тя се усмихна и седна на стола в ъгъла на стаята. Намести инструмента на брадичката си, извади дълъг лък и настрои струните. За момент не помръдна, затвори очи, сякаш бяхме във филхармонията, а не в нейната спалня. И после започна да свири. Музиката извираше от ръцете й и изпълваше стаята, движейки се из въздуха като още една от нейните все още неоткрити сили. Белите завеси на прозореца й започнаха да се веят и чух песента…

„Шестнайсет луни, шестнайсет години,
луната зове те, часът наближава.
Тез страници гонят Мрака навън.
Силите лекуват туй, що огън изгаря…“

Както я наблюдавах, изведнъж Лена стана от стола и внимателно постави виолата там, където лежеше допреди малко. Вече не свиреше, но музиката продължаваше да звучи. Тя постави лъка до виолата и седна до мен на пода.

Шшш…

Това ли ти е репетицията?

— Чичо Макон изглежда не схваща разликата. И виж… — Посочи към вратата, където се виждаше една сянка и чух ритмично потропване. Опашката на Бу. — Харесва му, а на мен ми харесва, че е тук, пред вратата ми. Мисля за него като за моята специална алармена система. — Имаше логика.