Прелестни създания

— Но как става? — Исках да знам всичко и все още имах чувството, че Лена крие нещо от мен. Тя вдигна очи от страницата.

— За повечето чародейци това е съзнателен избор, както е написано тук. Човекът с дарбата, чародеецът, призовава своя избор, който остава за вечността. Те избират дали да призоват за себе си Светлината или Мрака. Имат свободна воля и право на действие, както смъртните избират дали да бъдат добри или лоши, само дето чародейците правят своя избор завинаги. Избират живота, който искат да водят, начина, по който ще взаимодействат с магическата вселена и с останалия свят. Това е като договор, който сключват с природата, за да намерят мястото си в Общия ред. Знам, че звучи налудничаво.

— И това става, когато си на шестнайсет? Как се предполага да знаеш кой си и какво искаш да правиш през остатъка от живота си на шестнайсет години?

— Това са късметлиите. Аз дори нямам право на избор.

Не успях да се спра и зададох въпроса, който ме интересуваше повече:

— А какво ще стане с теб?

— Рийс казва, че просто се променяш. Ставало за един миг, за един удар на сърцето ти. Усещаш невероятна енергия, тази сила преминава през тялото ти, почти като че ли се раждаш за първи път. — Изглеждаше тъжна. — Поне така твърди Рийс.

— Не звучи толкова зле.

— Тя го описва като завладяваща топлина. Почувствала се така, сякаш слънцето грее само върху нея и върху никого другиго. И в този момент разбираш по кой път си поел. — Звучеше прекалено лесно, прекалено безболезнено. Лена май ми спестяваше нещо. Онази част, в която се разказва какво става, когато чародеецът премине към Мрака. В този момент обаче не ми се искаше да го обсъждаме, макар да знаех, че и двамата не можем да мислим за нищо друго.

И става просто така?

Просто така. Не боли, ако се притесняваш за това.

Да, притеснявах се и за това, но не само.

Не се притеснявам.

Нито пък аз.

Този път успяхме да отклоним темата, която ни вълнуваше, дори от мислите си.

Слънцето премина по бродираното килимче на пода в стаята, оранжевата светлина превърна всички цветове по него в стотици различни нюанси на златото. За един миг лицето на Лена, очите й, косата й, всичко, което светлината докосна, се превърна в злато. Беше прекрасна, на стотици години и стотици километри от мен, и също като лицата в книгата изглеждаше не съвсем като човек.

— Слънцето залязва. Чичо Макон ще се събуди всеки момент. Трябва да приберем книгата. — Затвори я и я прибра в торбата ми. — Вземи я със себе си. Ако чичо я намери тук, ще се опита да я скрие, както крие всичко от мен.

— Не разбирам какво крият двамата с Ама. Ако всичко това предстои да се случи и никой не може да направи нищо, за да го спре, защо просто не ни го кажат?

Лена не вдигна глава към мен. Прегърнах я и тя се отпусна на гърдите ми. Не каза нищо, но през двата пласта пуловери и блузи пак можех да чуя как силно бие сърцето й.

Погледна към виолата на стола и музиката от само себе си започна да затихва, както слънцето, което гаснеше постепенно през прозореца.

* * *

На следващия ден в училище беше ясно, че ние двамата сме единствените хора, които мислеха за книги. Макар да не бяха свързани с учебния материал. Никой не вдигаше ръка в час, освен за да поиска да го пуснат до тоалетната. Нито една химикалка не докосваше страниците на тетрадка, освен за да се напише бележка с въпрос кой е бил поканен, кой не е и на кого вече са били шута.

Декември означава само едно нещо в гимназия „Джаксън“ — зимния бал. Бяхме в стола, когато Лена заговори за това за пръв път.

— Покани ли някого за танците? — Тя не беше запозната с не толкова тайната стратегия на Линк да ходи на всички танци с надеждата да флиртува с треньор Крос, треньорката на лекоатлетическия отбор на момичетата. Той е влюбен в Мага Крос, която беше завършила преди пет години и след колежа се върна в училище.

— Нее, обичам да играя соло — ухили се Линк с уста, пълна с картофки.

— Треньор Крос е наблюдател на танците, затова Линк ходи сам, за да може да се навърта около нея цяла вечер — обясних аз.

— Не искам да разочаровам дамите. Всички ще започнат да се бият за мен, след като някой подправи пунша с нужното количество алкохол.

— Никога не съм ходила на училищни танци. — Лена сведе поглед към таблата и взе сандвича си. Изглеждаше почти разочарована.

Не я бях поканил на бала. Не ми беше хрумвало, че може да поиска да отиде. Толкова много неща се случваха с нас и всичко беше много по-значимо от поредния претенциозен бал.

Линк ме погледна. Беше ме предупредил, че ще стане така. „Всяко момиче иска да бъде поканено на бала, човече. Не знам защо, но поне това ми е ясно.“ Кой да помисли, че Линк може да бъде прав за нещо, свързано с жени, като се има предвид, че неговият план за съблазняване на Мага Крос никога не проработваше?

Линк пресуши кока-колата си.

— Хубаво момиче като теб? Би могла да станеш Снежната ни кралица.

Лена опита да се усмихне, но не й се получи много добре.