Прелестни създания

Тя ме прегърна така силно, че за малко да ми счупи ребрата. След това изтичах по стълбището надолу, навън, в нощта.

— И внимавай, чу ли? Не се отнасяй нанякъде.

Не разбрах какво иска да каже, но й се усмихнах в отговор.

— Да, госпожо!

В кабинета на татко светеше. Чудех се дали въобще знае, че тази вечер е зимният бал.

Когато Лена отвори вратата, сърцето ми почти спря, а дори не ме беше докоснала. Знаех, че няма да прилича на никое от другите момичета на танците. В окръг Гатлин за момичетата има само два вида бални рокли, които идват от едно от двете места: „Малката мис“, местния бутик за официални облекла, или „Южняшка красавица“, булчинския магазин, намиращ се два града по-нататък.

Момичетата, които се обличат от „Малката мис“, носят мръснишки тесни рокли като на русалки, с цепки и изрязани деколтета и с пайети. Това са момичетата, с които Ама никога не би позволила да ме видят на църковния пикник, а какво остава за зимния бал. Това често са местните красавици или дъщерите на местните бивши красавици — като Еден, чиято майка е била първа подгласничка на мис Южна Каролина, или още по-често просто дъщерите на жените, които са мечтаели да бъдат красавиците на града. В крайна сметка няколко години след завършването на гимназията тези момичета могат да бъдат видени в парка на Гатлин с бебета в ръце.

Дрехите от „Южняшка красавица“ са тип „Скарлет О’Хара“, с формата на гигантски камбани. С тях се обличат дъщерите на членките на ДАР или на другите доброволчески организации — всичките дружки на Емили Ашър и Савана Сноу. Тях можеш да ги заведеш навсякъде, стига да си достатъчно силен да го понесеш, да понесеш тях самите и начина, по който изглеждате, когато танцувате — сякаш танцуваш с булката на собствената си сватба.

И в двата случая всичко е много лъскаво, цветно и пищно и има оттенъци на онова оранжево, което местните наричат „гатлиново прасковено“.

За момчетата натискът е по-малък, но пак не е лесно. Ние трябва да се обличаме така, че да съответстваме на дамата си — което означава, че трябва да има някакъв елемент в това ужасяващо оранжево. Тази година баскетболният отбор щеше да бъде със сребристи папийонки и сребристи пояси, което спестяваше унижението от обичайните розови или оранжеви аксесоари.

Знаех, че Лена със сигурност не бе носила никога в живота си нещо подобно на гатлиновото оранжево и едва ли щеше да се облече и сега така. И въпреки това, когато я погледнах, коленете ми се разтрепериха. Май трябва най-накрая да свикна с това чувство. Беше толкова красива, че направо болеше.

Леле.

Харесва ли ти?

Тя се завъртя. Косата й се виеше по раменете, дълга и пусната, прихваната леко с искрящи клипсове по онзи магически начин, по който момичетата я правят да изглежда така, сякаш е трябвало да бъде вдигната, но някак си сама е паднала. Исках да прокарам пръсти през нея, но не се осмелявах да я докосна. Роклята на Лена се спускаше по тялото й, прилепнала на местата, на които трябваше, без да прилича на предизвикателните рокли от „Малката мис“. Беше направена от тъмносиви сребристи нишки, фини като сребриста паяжина.

Какво е това? Да не е изплетена от сребърни паяци?

Кой знае? Възможно е. Подарък ми е от чичо Макон.

Засмя се и ме придърпа в къщата. Дори имението беше решило да се преобрази тематично в съответствие със зимния бал. Тази вечер дневната приличаше на Холивуд от времето на немите филми. Подът беше покрит с бели и черни шахматно разположени плочки, а из въздуха се носеха сребристи снежинки. Пред искрящите сребристи завеси имаше черна лакирана антична маса, а зад тях се виждаше нещо, което блестеше като океана, но знаех, че това е невъзможно.

Накъдето и да погледнех, виждах светли петна, отражение от свещите и от лунната светлина.

— Наистина? Паяци?

Светлината играеше по гладките и лъскави устни. Опитвах се да не мисля за това. Опитвах се да не искам да целуна малката луна на бузата й. Посипаните й с почти незабележима сребриста пудра рамене, лице и коса. Дори рожденото й петно тази вечер изглеждаше сребърно.

— Шегувам се. Вероятно я е намерил в някой магазин в Париж, Рим или Ню Йорк. Чичо Макон харесва красивите вещи. — Докосна сребърната луна, висяща на изящна верижка точно над гердана с дрънкулките й. Сигурно поредният подарък.

Познатото покашляне се чу от тъмния вестибюл, приближаваше се към нас заедно със светлината от един свещник.

— Будапеща, не Париж. За останалото, да, признавам се за виновен. — Макон се появи от мрака, облечен в смокинг, бяла риза и черни панталони, както обикновено без нито една гънчица. Сребърните копчета на ризата му отразяваха блясъка от свещите.

— Итън, ще ти бъда безкрайно благодарен, ако тази вечер бъдеш особено внимателен с племенницата ми. Както знаеш, в друга ситуация бих предпочел нощем да си е вкъщи. — Подаде ми цветя за китката на Лена, венец от бял жасмин. — Трябва да вземем всички възможни мерки.

— Чичо! — Лена звучеше отегчено.