Прелестни създания

Вгледах се по-внимателно във венчето. Сребърен пръстен висеше от иглата, която държеше цветята. На него имаше надпис на език, който не познавах, но бях виждал в „Книгата на луните“. Не беше нужно да се вглеждам повече, за да разбера, че това е пръстенът на Макон, който той не сваляше никога. До днес. Подадох на Лена приготвеното от Ама украшение, което беше почти същото като това от чичо й. Между стотиците заклинания, с които бе защитен пръстенът, и цялата закрила, която Ама беше поискала от Великите, едва ли би имало дух в града, който да посмее да се закача с нас. Поне така се надявах.

— Мисля, че с вашата закрила, сър, и тази на Ама, Лена ще преживее зимния бал на гимназия „Джаксън“ — усмихнах се аз.

За разлика от Макон.

— Не се притеснявам за бала, Итън, но съм благодарен на Амари за загрижеността й.

Лена застина, местеше поглед от чичо си към мен. Определено не изглеждахме като двамата най-щастливи мъже в града.

— Твой ред е. — Взе една бутониера от масата. Беше много семпла, бяла роза с клонка от жасмин, и я забоде на сакото ми. — Иска ми се и двамата да спрете да се притеснявате за мен поне за минута. Става досадно. Освен това мога да се грижа и сама за себе си.

Макон не изглеждаше много убеден.

— Както и да е. Просто не искам някой да я нарани.

Не знаех дали има предвид вещиците от гимназията или могъщата черна чародейка Сарафина. През последните няколко месеца обаче бях видял достатъчно неща, затова приех предупреждението му насериозно.

— И да я върнеш обратно преди полунощ.

— Защото това е някакъв важен час в света на чародейците?

— Не, това е вечерният й час.

Този път успях да скрия усмивката си.

Лена изглеждаше нервна по пътя към училище. Седеше мълчаливо на предната седалка, играеше си с радиото, наместваше роклята си, предпазния си колан…

— Отпусни се.

— Може би не трябва да ходим на бала. — Погледна ме въпросително.

— Какво имаш предвид?

— Всички ме мразят — отвърна тя, вперила поглед в ръцете си.

— Искаш да кажеш, всички ни мразят.

— Добре, всички ни мразят.

— Ако кажеш, ще се върнем, не е нужно да ходим.

— Не, аз искам. Там е работата… — Завъртя няколко пъти украшението на китката си. — Миналата година с Ридли правехме планове да отидем заедно. Но тогава…

Не можах да чуя края на изречението, дори в главата си.

— Нещата вече бяха започнали да се влошават. Ридли стана на шестнайсет. И после изчезна, а аз трябваше да напусна училище.

— Това не е миналата година. И са просто едни танци. Нищо лошо няма да се случи.

Лена застина.

Не още.

Когато влязохме в салона, дори аз се впечатлих — явно ученическият съвет беше поработил много сериозно през почивните дни. Беше направено всичко възможно, за да се създаде атмосферата на „сън в зимна нощ“. Стотици малки хартиени снежинки — някои бели, други от станиол, покрити с пайети, блясък и всичко друго, което можеше да блести — висяха на рибарски корди от тавана. В ъглите на салона имаше машини, които правеха сапунени мехури, а от стълбовете бели лампи хвърляха мигащи светлини наоколо.

— Здрасти, Итън. Лена, изглеждаш страхотно. — Треньор Крос ни подаде по една чаша с прочутия прасковен пунш на Гатлин. Беше облечена в черна рокля, разкриваща малко повече от обикновено краката й, за радост на Линк.

Погледнах Лена, мислейки за сребърните снежинки, летящи из въздуха в „Рейвънуд“, без да бъдат завързани на рибарски корди. Очите й обаче сияеха и тя стисна силно ръката ми, сякаш беше дете на първия си голям рожден ден. Никога досега не бях вярвал на Линк, когато ми обясняваше, че училищните танци имат необясним ефект върху момичетата. Но беше ясно, че е вярно и че влияят дори и на момичетата с магически сили.

— Красиво е. — Честно казано, не беше. Просто един училищен салон, украсен за танци, но предполагам, че за Лена гледката беше наистина красива. Може би магиите не са чак толкова впечатляващи, ако си израснал сред тях.

После чух познат глас. Не можеше да бъде.

— И нека купонът да започне!

Итън, виж!

Обърнах се и за малко да се задавя с пунша си. Линк ми се хилеше насреща, облечен с нещо, което приличаше на лъскав копринен смокинг. Носеше черна тениска с щампа на елека, който обикновено се носи към смокинга, и черните си високи кецове. Приличаше на уличен танцьор на чарлстон.

— Хей, хубавецо! Братовчедке! — Не можех да сбъркам този глас. Носеше се над шума от тълпата, над музиката, над тътнещите баси и над двойките на дансинга. Мед, захар, меласа и черешови близалки, всичко на едно място. За първи път мислех, че нещо може да бъде прекалено сладко.