Прелестни създания

Взираше се в „кралския двор“, смучейки черешовата си близалка. Надявах се, че в салона е прекалено тъмно, за да не могат останалите да видят зловещите й златисти котешки очи.

Не! Ще обвинят мен, Ридли. Недей.

Тези селянчета трябва да си научат урока. А аз съм най-добрият учител за тази цел.

Ридли закрачи към сцената, високите й токчета тракаха шумно по пода на салона.

— Ей, маце, къде хукна? — Линк се затича след нея.

Шарлот тъкмо се изкачваше по стълбите, облечена в тонове лилава тафта, която както обикновено беше с два размера по-малка от нейния, за да вземе искрящата сребриста корона и традиционното си място в „кралския двор“ — трета подгласничка след Еден. Това би трябвало да съответства на нещо като Ледената прислужница на кралицата, помислих си аз. В момента, в който беше на последното стъпало, евтиното лавандулово творение, с което беше облечена, се закачи за ръба на една стойка и когато тя пристъпи напред, задната част на роклята се разкъса по слабия шев. На Шарлот й бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае както е станало, а през това време цялото училище зяпаше розовите й гащи с размера на щата Тексас49.

Шарлот изпищя като заклана с онзи писък, който не можеше да се сбърка — „сега-всички-знаят-колко-съм-дебела-всъщност!“.

Ридли се засмя.

Упс!

Ридли, спри!

О, аз едва започвам.

Шарлот продължаваше да пищи, а Емили, Еден и Савана се опитваха да я прикрият с фустите на булчинските си рокли. Музиката от уредбата спря внезапно и вместо танцувалните благоприлични мелодии от колоните се понесе „Ролинг Стоун“. „Sympathy for the Devil“. О, да, определено това беше песента на Ридли. Беше избрала подходящото парче, за да се представи в обществото.

Учениците по дансинга в началото си помислиха, че това е някакъв микс на Дики Уикс — сигурно единственият трийсет и пет годишен диджей на училищни балове в цяла Америка. Но скоро разбраха, че не е шега. А после всичко започна да се случва едно през друго: кордите с украсата се късаха и падаха по главите на хората, крушките над сцената и мигащите лампички гърмяха една след друга като домино.

Ридли поведе Линк към дансинга и той я завъртя около пищящите ученици, танцувайки бурно под хвърчащите отвсякъде искри. Сигурен бях, че всички си мислеха, че има някакъв срив в електричеството, за което е виновен Ред Суит, единственият електротехник в Гатлин. Ридли се смееше с отметната назад глава и се полюшкваше около Линк в мизерното парче плат, което наричаше „рокля“.

Итън, трябва да направим нещо!

Какво?

Беше прекалено късно за каквото и да било. Лена се обърна и побягна, а аз я последвах. Преди да успеем да стигнем вратата обаче, противопожарната система се включи и пръскачките от тавана на салона заляха всичко с вода. Апаратурата започна да гърми и трещи, сякаш всеки момент щеше да избухне. Белите снежинки падаха на пода като накиснати с вода палачинки, а фалшивият сапунен сняг се превърна в пихтиеста каша.

Сега вече всички започнаха да пищят, момичета с размазани спирали и раздърпани коси тичаха към вратата с подгизналите си рокли от тафта. В бъркотията вече трудно можеше да се различи коя е „малка мис“ и коя „южняшка красавица“. Всички приличаха на мокри кокошки в пастелни тонове.

Когато стигнах вратата, чух оглушителен трясък. Обърнах се навреме, за да видя как гигантска блестяща снежинка се стоварва върху сцената. Както стоеше на стълбичката на кралицата, Емили се подхлъзна. Все още махаше на тълпата и се опита да се задържи, но не успя и се изтърси по дупе на пода. Строполи се сред купища прасковено-сребристи фусти. Треньор Крос се затича към нея. Не изпитвах съжаление към Емили, макар да ми беше жал за хората, които щяха да бъдат обвинени за случилото се: ученическият съвет заради нестабилната конструкция на сцената и украсата, Дики Уикс, че се беше изгаврил с нещастието на дебелата мажоретка по бельо, и Ред Суит за непрофесионалното му и животозастрашаващо окабеляване на електричеството в салона.

Ще се видим по-късно, братовчедке. Балът беше супер!

Побутнах Лена пред себе си.

Върви!

Тя беше толкова студена, че ми беше трудно да я докосвам. Докато стигнем до колата, Бу Радли вече ни причакваше отпред.

Макон нямаше защо да се притеснява за вечерния час.

Едва минаваше девет и половина.

* * *

Макон изглеждаше бесен. А може би просто се тревожеше. Не можех да преценя кое от двете е, защото всеки път, когато ме погледнеше, отвръщах очи. Дори Бу не смееше да вдигне поглед към него и лежеше в краката на Лена, потупвайки пода с опашката си.