Прелестни създания

Къщата вече не приличаше на бална зала. Обзалагам се, че Макон нямаше да позволи никога вече дори една снежинка да мине през вратата на „Рейвънуд“. Сега всичко наоколо беше черно. Всичко: подовете, мебелите, завесите, таваните. Само огънят в камината на кабинета грееше упорито в червено и жълто, осветявайки стаята. Може би къщата реагираше на състоянието на собственика си, а сега то определено беше много мрачно.

— Кухня! — В ръката на Макон се появи черна чаша с горещо какао. Той го подаде на Лена, която седеше завита в шарено вълнено одеяло пред камината. Тя хвана чашата с две ръце. Мократа й коса беше прибрана зад ушите. Макон крачеше нервно пред нея. — Трябвало е да си тръгнеш в мига, в който си я видяла.

— Бях малко заета да се оправям с пяната и присмеха на цялото училище.

— Е, повече няма да си ангажирана с подобни неща. За твое добро, няма да излизаш от вкъщи до рождения си ден.

— О, стига, съвсем ясно е, че не става дума въобще за моето „добро“. — Все още трепереше, но не мисля, че беше от студа. Не и в момента.

Макон се взираше в мен, очите му бяха студени и мрачни. Беше бесен, вече бях сигурен.

— Трябвало е да я отведеш.

— Не знаех какво да правя, сър. Не подозирах, че Ридли ще разруши салона. А и Лена никога не беше ходила на танци. — Знаех, че звучи глупаво още в момента, в който го казах.

Макон ме погледна отново, отпивайки от чашата си със скоч.

— Да, струва си да се отбележи, че ти пак не танцува. Дори един танц.

— Откъде знаеш? — Лена остави чашата си с какао.

Той сви рамене.

— Няма значение.

— Всъщност за мен има.

— От Бу. Той е — няма как да го кажа по-добре — моите очи.

— Какво?

— Вижда това, което виждам аз. Аз виждам това, което вижда той. Бу има някои… чародейски способности.

— Чичо Макон! Шпионирал си ме!

— Не нарочно. Как смяташ, че оцелявам като местния смахнат самотник, който никога не излиза от къщи? Нямаше да се справя без най-добрия приятел на човека. Бу вижда всичко, затова и аз виждам всичко.

Погледнах към Бу. Виждах ясно очите му, човешките очи. Трябваше да се сетя. А може би се бях сетил. Имаше очите на Макон.

Имаше и нещо друго, нещо, което дъвчеше. Някаква намачкана хартия в устата му. Наведох се и я взех. Нашата снимка от бала. Беше я носил през целия път от училището до тук. Стоях там, с Лена, по средата на фалшивата снежна пряспа. Емили грешеше. Лена излизаше на снимки, само че някак блещукащо, полупрозрачно, сякаш от кръста надолу вече беше започнала да се превръща в дух. Като че ли наистина беше започнала да се топи още преди падането на „снега“ върху нас.

Погалих Бу по главата и прибрах снимката в джоба си. Не беше нужно Лена да я вижда, не точно сега — два месеца преди рождения си ден. Нямах нужда от снимката, за да разбера, че не ни оставаше много време.

16.XII Когато светците маршируваха

Лена седеше на верандата, когато пристигнах с колата. Настоях да я закарам, защото и Линк искаше да дойде с нас, но не можеше да рискува да го видят в катафалката. А аз не исках тя да ходи сама. Всъщност не исках въобще да ходи, но нямаше начин да я спра. Изглеждаше готова за битка. Носеше черно поло с висока яка, черни дънки и черна жилетка с качулка, сякаш се готвеше да обира банка. Знаеше, че отива на собствената си екзекуция, но явно не й пукаше.

Бяха минали само три дни от танците, но дамите от ДАР не си губеха времето. Събранието на Дисциплинарния комитет на гимназия „Джаксън“ днес следобед щеше да бъде истински съд на вещици и не беше нужно да си магьосник или чародеец, за да го разбереш. Емили куцукаше из училището в гипс, катастрофата на зимния бал беше основната тема за разговор в града и мисис Линкълн най-накрая получи цялата обществена подкрепа, от която се нуждаеше. Отвсякъде се носеха разкази на очевидци на поредната необичайна случка в Гатлин. И някак си изведнъж всички твърдяха, че са видели, чули или си спомнят едно и също: че Лена Дюшан е виновна за това.

Всичко при нас си беше наред, преди тя дойде в града.

Линк изскочи и отвори вратата на Лена. Беше толкова изпълнен с чувство на вина, че изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Здрасти, Лена. Как си?

— Добре съм.

Лъжкиня.

Не искам да се чувства зле. Вината не е негова.

Линк се прокашля.

— Много съжалявам за това. През целия уикенд се карах с майка си. Винаги е била луда, но този път е различно.

— Линк, ти нямаш нищо общо, но ти благодаря, че си опитал да разговаряш с нея.

— Може би нямаше да бъде така, ако онези вещици от ДАР не й пълнеха главата с глупости. Мисис Фишър и мисис Сноу звъняха вкъщи поне сто пъти през последните два дни.