Прелестни създания

Минахме покрай „Стоп енд Шоп“. Дори Дебелака не беше тук. Улиците бяха пусти, сякаш шофирахме из призрачен град. Събранието на Дисциплинарния комитет беше насрочено за пет часа, щяхме да стигнем навреме. Срещата щеше да се състои в салона на училището, защото това бе единственото място в „Джаксън“, достатъчно голямо да побере всички хора, които бяха заявили, че ще дойдат. Друга особеност на Гатлин — всичко, което се случваше тук, засягаше всички. Нямахме закрити заседания. Видът на улиците показваше, че магазинчетата и заведенията в града бяха затворили, а това означаваше, че почти всички щяха да отидат на срещата.

— Просто не разбирам как майка ти успя да организира събранието толкова бързо. Доста ударно е действала, дори и по нейните мерки.

— От това, което чух, доктор Ашър се е намесил. Той е пришпорил директор Харпър и някои от баровците от училищното настоятелство.

Доктор Ашър е бащата на Емили и единственият истински лекар в града.

— Супер.

— Момчета, знаете, че ще ме изхвърлят, нали? Обзалагам се, че вече са го решили. Това събрание е просто за шоу.

Линк изглеждаше смутен.

— Не могат да те изхвърлят, без да те изслушат. Не си направила нищо.

— Няма значение. Нещата са решени отдавна. Каквото и да кажа, ще бъде излишно.

Беше права и двамата го знаехме. Затова не казах нищо, само хванах ръката й и я целунах, пожелавайки си за стотен път да можеше аз да се явя пред училищното настоятелство, а не Лена.

Но това нямаше как да се случи. Каквото и да направех, каквото и да кажех, аз бях един от тях. Лена никога нямаше да бъде. И мисля, че именно това ме караше да се ядосвам и да се срамувам най-много. Мразех ги още повече, защото дълбоко в себе си те все още ме смятаха за свой — дори когато излизах с племенницата на Макон Рейвънуд или се сопвах на мисис Линкълн, или не бях поканен на купона у Савана Сноу. Бях един от тях. Принадлежах им и нищо не можех да направя, за да го променя. И ако обратното също беше вярно и по някакъв начин те също ми принадлежаха, тогава Лена се противопоставяше не само на тях. А и на мен.

Истината направо ме убиваше. Може би Лена щеше да бъде Призована на своя шестнайсети рожден ден, но аз бях призован още от раждането си. Не контролирах съдбата си повече, отколкото тя своята. Може би никой от нас не можеше да я прави.

Вкарах колата в училищния паркинг. Беше претъпкан. На главния вход имаше опашка от чакащи да влязат. Не бях виждал толкова много хора на едно място от премиерата на „Богове и генерали“, най-дългият и най-скучен филм за Гражданската война, правен някога. Половината ми роднини го гледаха безплатно, защото бяха заели на продукцията семейните си униформи.

Линк се смъкна надолу на задната седалка.

— Ще се измъкна оттук. Ще се видим вътре. — Отвори вратата и се примъкна към другите коли. — Късмет.

Ръцете на Лена трепереха в скута й. Побърквах се, като я гледах така нервна.

— Не е нужно да ходиш там. Можем да си тръгнем, ще те закарам обратно вкъщи.

— Не. Ще вляза.

— Защо се подлагаш на това? Сама каза, всичко е само за шоу.

— Не искам да си мислят, че ме е страх от тях. Напуснах последното си училище, но този път няма да избягам. — Пое си дълбоко дъх.

— Това не е бягство.

— За мен е.

— Чичо ти ще дойде ли?

— Не може.

— Защо, по дяволите, да не може? — Макар да стоях до нея, тя беше съвсем сама в тази битка.

— Прекалено рано е. А и не му казах.

— Прекалено рано? Какво става тук? Да не е заключен в криптата си или нещо подобно?

— По-вероятно е нещо подобно.

Не си струваше да говорим за това. Започна да вали. Погледнах я въпросително.

Повярвай ми, старая се. Ако не се въздържах, щеше да бъде торнадо.

Хората ни зяпаха, дори сочеха към нас, не че това ме изненадваше. Дотук бяхме с добрите маниери. Озърнах се, очаквайки да видя Бу Радли до вратата, но този път май не беше наблизо.

Влязохме в салона от страничния вход — идея на Линк, която се оказа добра. Защото, когато успяхме да стигнем до самата зала, осъзнах, че хората отвън не чакаха да влязат вътре, а просто стояха с надеждата да чуят какво става.

Мястото приличаше на жалък декор за някоя филмова съдебна драма. В предната част на помещението имаше голяма пластмасова сгъваема маса, зад която, наредени един до друг, седяха няколко учители. Естествено, мистър Лий също беше там, с яркочервената си папийонка и с многото предразсъдъци, директор Харпър и неколцина други, които явно бяха членове на училищното настоятелство. Всички изглеждаха стари и отегчени, сякаш биха предпочели да си стоят вкъщи и да гледат ТВ шопинг или някоя религиозна програма.