Прелестни създания

Седалките в салона бяха заети от най-видните граждани на Гатлин. Мисис Линкълн и фанатичните й дружки от ДАР заемаха първите три реда, а „Сестрите на Конфедерацията“, Първият методистки хор и Историческото общество се бяха настанили на съседните. Точно зад тях беше младата смяна — „Ангелите пазители на Джаксън“, известни още и като „момичетата, които искаха да бъдат като Емили и Савана“, и „момчетата, които искаха да влязат в техните гащички“, накичени с новичките си „ангелски“ униформи. Тениските имаха щампа на ангел с широко разперени бели криле, който подозрително приличаше на Емили Ашър. Колкото и да беше нелепо, ангелът беше облечен с тениска на — познайте какво? — отбора на мажоретките на гимназия „Джаксън“. Отзад на тениските имаше просто чифт ангелски крила, нарисувани така, сякаш излизаха право от гърба на човека, и надпис: „Ще те наблюдаваме“.

Емили седеше до мисис Ашър, гипсираният й крак беше изтегнат на един оранжев стол. Мисис Линкълн присви очи, щом ни видя, а мисис Ашър прегърна закрилнически дъщеря си през раменете, сякаш някой от нас щеше да се втурне към тях и да ги пребие със сопа. Видях как Емили извади телефона си от малката сребриста чантичка и започна да пише есемеси. Пръстите й направо летяха. Тази вечер физкултурният ни салон беше епицентърът на клюки, които щяха да стигнат за цял щат.

Ама седеше няколко реда по-назад, играейки си нервно с амулета на врата си. Надявах се, че заклинанията й щяха да изкарат наяве дяволските рога на мисис Линкълн, които тя така дълго беше крила. Разбира се, баща ми не беше тук, но Сестрите бяха през една пътека от Ама заедно с Телма. Нещата явно бяха по-лоши, отколкото си мислех. Сестрите не бяха излизали толкова късно от вкъщи от 1980-а, когато леля Грейс яла прекалено много люто и решила, че е получила инфаркт. Леля Мърси ме забеляза и ми помаха с кърпичката си.

Придружих Лена до мястото пред масата, очевидно запазено за нея. Столът беше точно в центъра, пред очите на всички. Като за екзекуция.

Всичко ще бъде наред.

Обещаваш ли?

Чувах как капките дъжд удрят силно по покрива на салона.

Обещавам ти, че случващото се тук е без значение. Обещавам ти, че тези хора са идиоти. Обещавам, че нищо от това, което ще кажат, няма да промени чувствата ми към теб.

Ще приема това за „не“.

Дъждът се усили. Лош знак. Хванах ръката й и пъхнах в нея малкото сребърно копче от жилетката й, което бях намерил в Бричката в нощта, когато се срещнахме за пръв път в дъжда. Не беше нищо особено, но оттогава го носех постоянно в джоба си.

Вземи. Като талисман за късмет. На мен поне ми донесе.

Виждах как се опитва да не се разпадне. Без да каже и дума, Лена свали гердана си и добави копчето към колекцията си от любими дрънкулки.

Благодаря ти.

Ако можеше да се усмихне, щеше да го направи в момента.

Оставих я и се запътих към реда, където седяха Сестрите и Ама. Леля Грейс се изправи, облегната на бастуна си.

— Итън, насам! Пазим ти място, миличък.

— Защо не седнеш, Грейс Статъм — просъска жена със синя коса зад гърба й.

Леля Пру се обърна към нея.

— Гледай си своята работа, Сейди Хъникът.

Наместих се между леля Мърси и леля Грейс.

— Как си, държиш ли се, сладкишче? — усмихна ми се Телма и ме щипна по ръката.

Отвън се чуха гръмотевици и проблеснаха светкавици. Няколко старици ахнаха.

Притеснен на външен вид мъж, който седеше в средата на голямата маса, се изправи и се прокашля.

— Не се притеснявайте, просто лек токов удар. Защо всички не заемем местата си и да започнем. Казвам се Бъртранд Холингсуорт и съм председател на училищното настоятелство. Събранието е свикано в отговор на петицията за изключване от гимназията на ученичка на име Лена Дюшан, нали така?

Въпросът беше зададен към директор Харпър, или да го наречем по-точно „палача на мисис Линкълн“.

— Точно така, сър. Неколцина загрижени родители отправиха въпросната петиция към мен като директор на гимназията. Подписана е от повече от двеста от най-уважаваните родители и граждани на Гатлин и ученици от училището.

Естествено.

— Какви са основанията за изключването?

Директор Харпър вдигна бележника си пред себе си, сякаш четеше вестник.

— Нападение. Унищожаване на училищна собственост. Освен това на мис Дюшан вече е наложен изпитателен срок.

Нападение? Никого не съм нападала.

Това са просто обвинения. Не могат да докажат нищо.

Скочих на крака, преди още да е довършил изречението си.

— В това няма нищо вярно!

Друг изтупан мъж от края на масата повиши глас, за да надвика дъжда, а двайсетина възрастни дами започнаха да коментират лошите ми маниери.

— Млади човече, седнете на мястото си. Не може да се изказвате свободно.

Мистър Холингсуорт продължи.