Прелестни създания

— Имате ли свидетели, които да подкрепят тези обвинения?

Директор Харпър съзнателно прочисти гърлото си.

— Да. Освен това получих информация, че мис Дюшан е имала подобни проблеми и в предишното си училище.

За какво говори? Откъде знаят за предишното ми училище?

Не знам. Какво се е случило там?

Нищо.

Една от жените от настоятелството се зарови в някакви листове пред нея.

— Мисля, че първо трябва да чуем председателя на родителския комитет, мисис Линкълн.

Майката на Линк се изправи драматично и тръгна по пътеката към „Върховния съд“ на Гатлин. Явно беше гледала доста съдебни филми.

— Добър вечер, дами и господа.

— Мисис Линкълн, ще ни кажете ли какво знаете за тази ситуация, тъй като вие сте един от инициаторите на петицията?

— Разбира се. Мис Рейвънуд, искам да кажа мис Дюшан, се премести тук преди няколко месеца и оттогава в гимназия „Джаксън“ възникват различни проблеми. Първо, тя счупва прозорец в часа по английски език…

— За малко да накълца бебчето ми на парчета! — провикна се мисис Сноу.

— Сериозно наранява учениците и много от тях получават порязвания от счупените стъкла.

— Никой освен Лена не пострада тогава! — изкрещя Линк от дъното на салона.

— Уесли Джеферсън Линкълн, по-добре си върви веднага вкъщи! — изсъска мисис Линкълн. После отново придоби сериозно изражение, оправи полата си и се обърна към комитета. — Чарът на мис Дюшан очевидно действа върху по-слабия пол — каза тя с усмивка. — Както казвах, счупва прозорец в часа по английски, което изплашва толкова много останалите ученици, че някои от младите дами с изразено гражданско съзнание сформират групата „Ангели-пазители“ с единствената цел да защитят себе си и съучениците си.

„Ангелите“ кимаха в унисон от местата си, сякаш някой беше прикрепил главите им една към друга с невидима корда. Което в известен смисъл май беше точно така. Мистър Холингсуорт записваше нещо в жълтия си бележник.

— Това ли е единственият инцидент, свързан с мис Дюшан?

Мисис Линкълн се постара да изглежда шокирана.

— За бога, не! На зимния бал тя включва противопожарната система, съсипва танците и унищожава аудиотехника на стойност четири хиляди долара. И сякаш това не е било достатъчно, бута мис Ашър от сцената, вследствие на което това невинно момиче си чупи крака и както ми беше казано, ще минат месеци, преди да се излекува.

Лена гледаше право пред себе си.

— Благодаря ви, мисис Линкълн. — Майката на Линк се обърна и се усмихна на Лена. Не усмивка на великодушие или дори саркастична, а усмивка от типа „ще-разруша-живота-ти-и-ще-се-забавлявам-докато-го-правя“. Върна се на мястото си. После спря и отново погледна към Лена.

— За малко да забравя. — Извади някакви измачкани листове от чантата си. — Имам информация от предишното училище на мис Дюшан във Вирджиния. Макар че може би по-скоро трябва да го наречем учебна институция с по-особен режим.

Не беше никаква институция, а частно училище.

— Както директор Харпър спомена, мис Дюшан не за първи път има прояви на насилие.

Гласът на Лена в главата ми беше на границата на истерията. Опитах се да я успокоя.

Не се притеснявай.

Но аз се притеснявах. Мисис Линкълн нямаше да каже това, ако не разполагаше с някакви доказателства.

— Мис Дюшан е много неуравновесено момиче. Тя страда от психическо заболяване. Само да погледна… — Започна да прелиства листовете, сякаш търсеше нещо. Чаках да чуя диагнозата за заболяването, от което мислеше, че страда Лена. Как се описва фактът, че си различен от другите? — А, да, ето. Изглежда, че мис Дюшан страда от биполярно разстройство, което — д-р Ашър ще ви каже — е доста сериозно психическо състояние. Хората с това заболяване са склонни към насилие и имат непредсказуемо поведение. Болестта е наследствена, майка й също е била с тази диагноза.

Това не е вярно!

Дъждът продължаваше да барабани по покрива. Надигна се вятър, който отвори рязко вратата на салона.

— Всъщност майка й е убила баща й преди четиринайсет години.

Цялата зала ахна.

Гейм. Сет. Мач.

Всички започнаха да говорят един през друг.

— Дами и господа, моля ви! — Директор Харпър се опитваше да успокои хората, но неуспешно. След като огънят беше пламнал, нищо не можеше да го спре.

* * *

Бяха нужни десет минути, за да се възстанови редът. Но Лена още не можеше да дойде на себе си. Чувах как сърцето й препуска лудо, сякаш беше моето собствено. Сълзите, на които не позволяваше да излязат, бяха заседнали на гърлото й. Бях изненадан, че още не е избягала от салона, но тя или беше прекалено смела, или прекалено зашеметена, за да помръдне.

Знаех, че мисис Линкълн лъже. Знаех, че вероятността Лена да е била в лудница, е толкова, колкото „Ангелите пазители“ наистина да искат да защитават учениците в „Джаксън“. Не знаех обаче дали мисис Линкълн лъже и за останалото — че майка й е убила баща й.