Прелестни създания

— Не е вярно, така ли? — Макон се усмихна. — Не мога дори да си представя какво би ми казал Бу, ако можеше да говори. Знаете, че той обикаля непрекъснато из вашия очарователен малък град и със сигурност е видял едно-две любопитни неща.

Ушите на Бу щръкнаха, когато чу името си, и доста хора започнаха да се въртят в столовете си, сякаш се страхуваха, че той ще отвори уста във всеки момент и ще проговори с човешки глас. След Хелоуин това не би ме изненадало, а като се имаше предвид репутацията на Макон Рейвънуд в Гатлин, едва ли и някой от присъстващите щеше да бъде шокиран.

— Както можете да видите, в този град има доста хора, които не бих нарекъл „честни“. Представете си притеснението ми, когато разбрах, че четири разглезени момиченца, израсли в тази среда, са единствените свидетелки и авторки на нелепите обвинения срещу моето семейство. Няма ли да бъде в интерес на всички нас, ако спрем да се занимаваме с този случай? Няма ли да бъде пример за джентълменство, ако направите това, сър?

Мистър Холингсуорт май щеше да припадне всеки момент, а видът на жената до него показваше, че й се иска да потъне вдън земя. Мистър Ебит беше последвал вече съпругата си. Останалите членове на „трибунала“ изглеждаха уплашени до смърт, сякаш всеки миг Макон Рейвънуд или неговото куче ще започнат да разказват на града малките им мръсни тайни.

— Мисля, че сте прав, мистър Рейвънуд. Може би трябва да проучим по-подробно тези обвинения, преди да продължим. Възможно е и да са неоснователни.

— Мъдър избор, мистър Холингсуорт. Много мъдър избор. — Макон отиде до малката масичка, пред която седеше Лена, и й подаде ръка. — Хайде, Лена. Късно е. Утре си на училище, трябва да се наспиш. — Тя се изправи. Дъждът навън вече валеше по-леко. Мариан завърза шала около главата си и тримата тръгнаха по пътеката към вратата, а Бу завършваше процесията. Не погледнаха към никого другиго в залата.

Мисис Линкълн стана права и изкрещя, сочейки към Лена:

— Майка й е убийца!

Макон се обърна и очите им се срещнаха. Имаше нещо в изражението на лицето му… Същото изражение, както когато му показах медальона на Женевиев. Бу излая заплашително.

— Внимавай, Марта. Не знаеш кога отново ще се озовем един срещу друг.

— О, напротив, знам, Макон. — Тя се усмихна, но това не беше точно усмивка. Не знам какво ставаше между тях, но не изглеждаше двамата просто да се заяждат един с друг.

Мариан отвори чадъра си, въпреки че още не бяха излезли навън. Усмихна се дипломатично на тълпата.

— Надявам се да видя всички ви скоро в библиотеката. Не забравяйте, през седмицата работим до шест часа следобед. — Кимна към хората в залата. — Какво щяхме да правим без библиотеките? Нямаше да имаме нито минало, нито бъдеще. Питайте Рей Бредбъри. Или отидете до Шарлът50 и го прочетете сами на стената на обществената библиотека. — Макон хвана Мариан под ръка, но тя не беше свършила. — Той също не е бил в Харвард, мисис Линкълн. Дори не е ходил в колеж.

И след това си тръгнаха.

19.XII Бяла Коледа

След срещата на Дисциплинарния комитет едва ли някой вярваше, че Лена ще се появи на другия ден в клас. Но аз бях убеден, че ще го направи. Никой не знаеше, че веднъж вече я бяха принудили да напусне училище. Нямаше да позволи да й го отнемат отново. За всички останали училището беше затвор, за нея беше свобода. Само че това нямаше значение, защото в този ден Лена се превърна в призрак — никой не поглеждаше към нея, никой не й говореше, не сядаше до нея в стола, на пейките на стадиона или на чина. До четвъртък половината деца в училище носеха тениските на „Ангелите“ с белите крила на гърба. От начина, по който половината учители я гледаха, изглеждаше, че и те искат да ги облекат. В петък напуснах баскетболния отбор. Вече не чувствах, че играем от една и съща страна. Треньорът беше бесен. След като се накрещя, просто поклати глава.

— Ти си луд, Уейт. Виж какъв сезон направи, а захвърляш всичко заради някакво момиче. — Чувах го в гласа му. Някакво момиче. Племенницата на Макон Рейвънуд.

Никой обаче не ни казваше нищо лошо. Поне не в лицето ни. Ако мисис Линкълн беше успяла да всели страха от Господ в сърцата им, Макон Рейвънуд накара хората от Гатлин да се страхуват от нещо друго. От истината.

Докато гледах как числата на стената на Лена стават все по-малки и по-малки, това, от което тя се страхуваше, започваше да ми се струва все по-реално. Ами ако не можехме да го спрем? Ами ако беше права и след рождения й ден момичето, което познавах, изчезнеше? Сякаш никога не бе съществувало.

Разполагахме само с „Книгата на луните“. И с една мисъл, която се опитвах да не допускам до главата на Лена, а и до моята.

Не бях сигурен, че книгата щеше да е достатъчна.

„В ОНЕЗИ, ЩО ПРИТЕЖАВАТ ДАРБАТА, ЩЕ СЕ БОРЯТ ДВЕ СИЛИ, МРАКЪТ И СВЕТЛИНАТА, ОТ КОИТО СЕ РАЖДА ЦЯЛАТА МАГИЯ.“