Прелестни създания

— Много специални планове имаш за след гимназията. — Кората на портокала беше обелена във вид на спирала.

— Чу ли това, пич? Гаджето ти мисли, че съм специален. — Линк говореше с пълна уста и няколко картофа паднаха обратно в чинията му.

Лена ме погледна. Гадже. И двамата чухме, че го каза.

Това ли съм аз?

Това ли искаш ли да бъдеш?

А ти искаш ли да ме попиташ нещо?

Не за първи път го обмислях. От известно време Лена се държеше като моя приятелка. Като се има предвид всичко, което бяхме преживели заедно, то си идваше от само себе си. Затова не разбирах защо още не съм го произнесъл на глас и защо ми беше така трудно да го кажа и сега.

Предполагам, че да.

Не ми звучиш много убеден.

Хванах другата й ръка под масата и я погледнах в невероятните зелени очи.

Сигурен съм, Лена.

Значи тогава, май съм твоето… гадже.

Линк продължаваше да говори.

— Ще се убедиш, че съм специален, когато треньор Крос увисне на врата ми по време на танца ни. — Стана и хвърли таблата си на купчината при другите.

— Добре, само не си мисли, че и моята приятелка ще танцува с теб — казах аз и също оставих таблата си.

Очите на Лена светнаха. Бях прав. Тя не само искаше да бъде попитана, тя искаше да отиде. В този момент ми беше все едно какво има в списъка й с неща за вършене от една нормална гимназистка. Просто исках да съм сигурен, че ще изпълни всяко от тях.

— Какво, и вие ли ще ходите?

Погледнах я въпросително и тя стисна ръката ми.

— Да, най-вероятно.

Този път Лена се усмихна съвсем искрено.

— Линк, какво ще кажеш да танцувам с теб не веднъж, а два пъти? Приятелят ми няма нищо против. Той не може да ми казва с кого мога или не мога да танцувам.

Направих гримаса, а Линк ме блъсна с юмрук в гърдите.

— Да, обзалагам се, че е така.

Звънецът би за края на обедната почивка. Просто ей така — не само се уредих с дама за зимния бал, но вече официално имах и гадже. И за първи път в живота си за малко щях да използвам думата, започваща с „о“. Посред училищния стол, в присъствието на Линк.

А казват, че обядът не бил най-важното ядене за деня.

13.XII Топене

— Не разбирам защо не се срещнахте тук. Искаше ми се да видя племенницата на Мелхизедек в хубавата й рокля за танците. — Ама продължаваше да мърмори, както го правеше цял ден, докато оправяше папийонката ми. Тя е толкова нисичка, че се наложи да се качи три стъпала по-високо от мен, за да стигне яката ми. Когато бях малък, често решеше косата ми и връзваше вратовръзката ми, преди да отидем на църква в неделя. Винаги имаше много горд вид в тези моменти. И сега изглеждаше така.

— Съжалявам. Нямаме време да си правим снимки. Ще я взема от тях. Предполага се момчето да вземе момичето с кола, знаеш, нали?

Беше малко относително „вземане“, защото колата беше Бричката. Линк щеше да се вози с Шон. Момчетата от отбора още го приемаха като свой и му пазеха място за обяд на тяхната маса, въпреки че в повечето случаи той сядаше с мен и с Лена.

Ама спря да се занимава с папийонката ми и се разсмя. Не знам кое точно й се струваше толкова смешно, но се нервирах.

— Прекалено е стегната, задушава ме. — Опитах се да пъхна пръст между врата си и яката, но не успях.

— Не е от папийонката, просто си нервен. Добре изглеждаш. — Огледа ме одобрително, както може би щеше да го направи мама, ако беше тук. — Сега дай да видя цветята. — Протегнах се зад себе си за малката кутия, в която имаше червена роза, заобиколена от малки бели цветчета — в магазина казаха, че се наричали гипсофили. Изглеждаха ми доста грозни, но това беше най-доброто, което можеше да се намери в „Градините на Еден“, единствената цветарница в Гатлин.

— Най-жалките цветя, които някога съм виждала — поклати глава Ама и ги хвърли в кошчето в края на стълбището. Обърна се и влезе в кухнята.

Отвори хладилника и извади оттам бял жасмин и див розмарин, вързани с тънка сребриста панделка, за да се носят на китката. Сребърно и бяло, цветовете на зимния бал. Беше идеално.

Доколкото знаех, Ама не одобряваше отношенията ми с Лена. И въпреки това го беше направила. Заради мен. Също както би направила мама. Едва след нейната смърт осъзнах колко много разчитам на Ама, колко много съм разчитал винаги на нея. Тя беше единствената, която ми помагаше да се задържа над повърхността. Без нея сигурно щях да потъна като татко.

— Всичко си има смисъл. Не се опитвай да превърнеш нещо диво в такова, каквото не е.

Повдигнах цветята към светлината на кухненската лампа, за да ги видя по-добре. Усетих с пръсти, че панделката не беше просто красиво усукана, а увита около нещо твърдо. Малка, тънка кост.

— Ама!

Тя сви рамене.

— Какво? Ще правиш проблем от нещо толкова дребно като тази мъничка кост? След като си израснал в тази къща, след като си видял нещата, които си видял? Малко допълнителна защита никому няма да навреди — дори и на теб, Итън Уейт.

Въздъхнах и сложих цветята в кутията.

— И аз те обичам, Ама.