Прелестни създания

Отворих очите си, кашляйки от дима, който все още изпълваше дробовете ми. Стаята се въртеше около мен, очертанията й бяха неясни.

— Какво, по дяволите, правите тук, деца?

Задържах очите си върху медальона и стаята постепенно дойде на фокус. Той лежеше на каменния под и изглеждаше малък и напълно безопасен. Мариан пусна ръката ми.

Макон Рейвънуд стоеше в средата на криптата, краищата на дългото му палто още се поклащаха от бързането. До него видях Ама — беше закопчала погрешно копчетата на мантото си и стискаше здраво в ръка дамската си чанта. Не знам кой от двамата беше по-ядосан.

— Съжалявам, Макон. Знаеш правилата. Помолиха ме за помощ, а съм Обвързана и съм задължена да им я дам. — Мариан изглеждаше притеснена.

Ама се нахвърли срещу нея, сякаш беше подпалила къщата ни.

— Според мен ти си Обвързана със задължението да пазиш момчето на Лила и племенницата на Макон. А това, което правиш, не ми прилича много на „пазене“. По-скоро ги излагаш на риск.

Очаквах и Макон да я нападне, но той не казваше нито дума.

И чак тогава осъзнах защо. Беше притичал до Лена и я разтърсваше силно. Тя беше припаднала върху каменната маса в центъра на стаята. Ръцете й бяха отпуснати настрани, лицето й беше забито в грубия под. Явно беше изгубила съзнание.

— Лена! — Сграбчих я в скута си, без да обръщам внимание на Макон. Очите й бяха празни и се взираха в нищото.

— Не е мъртва. Просто се носи из времето. Мисля, че мога да стигна до нея. — Макон звучеше спокойно. Видях, че върти пръстена си, очите му бяха необичайно оживени.

— Лена! Върни се! — Повдигнах отпуснатото й тяло и я притиснах до гърдите си.

Макон шепнеше. Не разбирах думите, които произнасяше, но забелязах, че косата на Лена започна да се раздвижва от вече познатия ми, идващ отникъде вятър, който мислено наричах „чародейския бриз“.

— Няма да стане, Макон. Магиите и заклинанията ти не действат тук. — Мариан прелистваше нервно страниците на стара прашна книга, гласът й все още потръпваше.

— Той не прави заклинания, Мариан. Пътува във времето. Почти никой чародеец не може да го прави. Там, където е тя, може да стигне само Макон. — Ама се стараеше да звучи успокояващо, но не беше много убедителна.

Усещах студа, обладал тялото на Лена, което в момента сякаш беше просто празна обвивка, и знаех, че Ама е права. Не знам къде точно бе Лена, но със сигурност не беше в прегръдките ми. А някъде много далече. Чувствах го дори аз, а бях обикновен смъртен.

— Казах ти, Макон. Това е неутрално място. Няма заклинание, което да направиш тук и да подейства. — Мариан крачеше из стаята и тряскаше книгите една след друга, сякаш резкият звук щеше да помогне по някакъв начин. В тях обаче нямаше никакви отговори. Тя самата го беше казала — магиите не вършеха работа.

Спомних си сънищата, спомних си как издърпвах Лена от калта. Запитах се дали това не е мястото, където я изгубвах.

Макон проговори. Очите му бяха отворени, но той сякаш не виждаше. Като че ли бяха обърнати навътре, към мястото, където беше Лена.

— Лена. Чуй ме. Тя не може да те задържи.

Тя. Вгледах се в празните очи на Лена.

Сарафина.

— Ти си силна, Лена. Премини. Тя знае, че не мога да ти помогна тук. Чака те в сенките. Трябва да го направиш сама.

Мариан се появи с чаша вода в ръка. Макон плисна върху лицето на Лена, сипа в устата й, но тя не помръдна.

Не можех повече да стоя и да чакам.

Повдигнах главата й и я целунах силно. Водата се стичаше от ъгълчетата на устните й, сякаш правех дишане уста в уста на удавник.

Събуди се. Лена. Не можеш да ме оставиш сега. Не можеш. Нуждая се от теб повече, отколкото тя.

Очите на Лена потрепнаха.

Итън. Уморена съм.

Тя се върна внезапно към живота, задавяйки се, плюейки вода по якето си. Усмихнах се въпреки всичко и тя ми отвърна с усмивка. Ако сънищата ми се отнасяха за този момент, ние бяхме променили края на историята. Този път я бях задържал. Някъде в крайчеца на съзнанието си обаче знаех, че това не беше онова падане, в което тя се изплъзваше от ръцете ми. Беше само неговото начало. И все пак този път я бях спасил.

Прегърнах я здраво. Исках да почувствам познатото протичане на ток помежду ни. Преди да я стисна в ръцете си обаче, тя се озърна, видя стоящите наоколо хора и подскочи стреснато.

— Чичо Макон!

Макон се беше облегнал на отсрещната страна на криптата и изглеждаше така, сякаш едвам удържа собствената си тежест. Беше наклонил глава към каменната стена. Потеше се, дишаше тежко, а лицето му беше бяло като тебешир.

Лена изтича и го прегърна като дете, загрижено за баща си.

— Не биваше да правиш това! Тя можеше да те убие.

Каквото и да бе направил, докато беше пътувал, където и да бе „ходил“, усилието го беше съсипало.

Значи това беше Сарафина. Това Нещо, тя, беше майката на Лена.

Ако това беше просто едно отбиване до библиотеката, не исках да си представям какво щеше да се случи през следващите месеци.

Или за да бъдем по-точни, през следващите 74 дни.