Прелестни създания

Беше тъмно, но нямаше грешка. Очите й светеха като огнени пламъци. От тъмнозелени бяха добили цвета на ярко злато и изобщо не приличаха на предишните й очи. В центъра, където трябваше да се намират кръглите черни зеници, имаше прорези с бадемовидна форма като зеници на котка. Женевиев хвърли огледалото на земята и се вгледа в Айви. Но тя не й обърна внимание. Вече беше смесила различните прахове на земята и ги пресипваше от една купчинка в друга, шепнейки нещо на стария креолски език на своите предци.

— Айви, какво…

— Шшш… — изсъска жената. — Слушам Духовете. Те знаят какво си направила. Ще ни кажат какво означава това… От земята с нейните кости и с кръвта от моята кръв. — Айви поряза пръста си с крайчеца на счупеното огледало и остави няколко капки да попият в земята, която беше пресяла. — Чуйте това, което аз чух. Вижте това, което видях. Научете това, което аз знам.

Изправи се и простя ръце към небето. Дъждът се изливаше върху нея, калта се стичаше по полата й. Започна да говори отново на странния език и тогава…

— Не може да бъде! Тя не знаеше какво прави — изкрещя жената срещу тъмното небе над тях.

— Какво става?

Айви се тресеше, сви се на кълбо и стенеше.

— Не може да бъде. Не може да бъде.

Женевиев я сграбчи за раменете.

— Какво? Какво не ми е наред?

— Вече си прокълната, мис Женевиев. Призована си. Преобразена си и нищо не можем да направим, за да го спрем. Това е сделка. Не получаваш нищо от „Книгата на луните“, без да дадеш нещо в замяна.

— Какво? Какво съм дала?

— Съдбата си, дете. Твоята и на всяко друго дете от рода на Дюшан, което ще се роди след теб.

Женевиев не проумяваше. Но разбираше достатъчно, за да осъзнае, че това, което беше направила, не можеше да бъде върнато назад.

— Какво имаш предвид?

— На шестнайсетата луна, на шестнайсетата година Книгата ще си взема това, което й е било обещано. Това, за което сключи сделка. Кръвта на дете от Дюшан и това дете ще преминава към Мрака.

— Всяко дете от Дюшан?

Айви сведе глава към земята. Женевиев не беше единствената, претърпяла поражение тази нощ.

— Не всяко.

Момичето я погледна с надежда.

— А кои? Как ще знаем кои?

— Книгата ще избира. На всяка шестнайсета луна, когато навършват шестнайсет години.

— Не се получи. — Гласът на Лена звучеше приглушено, все едно идваше отдалече. Виждах само дим и все пак я чувах. Във видението бяхме в библиотеката, но и не бяхме. Намирахме се някъде помежду и това беше ужасно.

— Лена!

И тогава за миг видях лицето й пред дима. Очите й бяха огромни и мрачни — в момента зеленото беше почти черно. Гласът й беше по-скоро шепот.

— Две секунди. Той оживя само за две секунди и после тя го загуби завинаги.

Затвори очи и изчезна.

— Лена! Къде си?

— Итън. Медальонът. — Мариан също звучеше като от много далечно разстояние.

Усещах тежестта на медальона в ръката си. Разбрах какво ми казва.

Хвърлих го.