Прелестни създания

Кой още знаеше какво става в Гатлин, в другия Гатлин, онзи с магическите подземни библиотеки и момичета, които могат да контролират времето и да те накарат да скочиш от скала? Кой още беше в „чародейската дружинка“ освен Мариан и Карлтън Ийтън? Освен майка ми?

Дебелака? Мисис Инглиш? Мистър Лий?

Със сигурност не и мистър Лий.

— Не се притеснявай. Когато се нуждаеш от тях, те ще те намерят. Така стават нещата, така е ставало винаги.

— Чакай. — Хванах Мариан за ръката. — Баща ми знае ли?

— Не. — Поне един човек в нашата къща не водеше двоен живот, макар да бе малко смахнат.

Мариан ни даде последен съвет.

— По-добре се хващайте за работа. „Lunae libri“ е хиляда пъти по-голяма от всяка друга библиотека, която сте виждали. Ако се загубите, незабавно се върнете по стъпките си назад. Затова лавиците излизат по този начин от тази стая, като лъчи. Ако вървите само по тях, напред и назад, без да напускате „лъча“, шансът да се загубите е по-малък.

— Как може човек да се загуби, ако върви само по права линия?

— Опитайте сами. Ще видите.

Лена я прекъсна:

— Какво има накрая на лавиците? Имам предвид, в края на пътеките?

Мариан я погледна с особено изражение.

— Никой не знае. Никой не е отивал достатъчно далече, за да разбере. Някои от пътеките се превръщат в тунели под целия град. Част от библиотеката все още не е проучена. Тук долу има неща, които и аз самата никога не съм виждала. Някой ден може би ще стигна до тях.

— За какво говориш? Всичко все някъде свършва. Не може да има редици и редици с книги, минаващи под целия град. Какво, да не би да се качваш нагоре и да се озоваваш на чай у мисис Линкълн? Правиш ляв завой и се отбиваш у леля Дел в съседния град? Завой надясно за кратко бъбрене с Ама? — Определено бях скептичен.

Мариан ми се усмихна, развеселена.

— Как смяташ, че Макон получава книгите си? Защо според теб дамите от ДАР никога не са виждали никой да влиза или излиза оттук? Гатлин си е Гатлин. Местните си го харесват такъв, какъвто е — по-скоро такъв, какъвто си мислят, че е. Смъртните виждат само това, което искат да видят. В този окръг и в района наоколо е имало процъфтяваща общност на чародейци още преди Гражданската война. Това са стотици години, Итън, и нищо няма да се промени внезапно. Не и само защото ти си разбрал за това.

— Не мога да повярвам, че чичо Макон не ми е казал за това място. Помисли само за всички чародейци, които са минавали оттук. — Лена повдигна факлата си и издърпа един том от лавицата. Книгата беше с пищна подвързия, доста тежка, и от нея се вдигнаха облаци сив прах. Закашлях се.

— „Бърз курс по чародейска история“. — Извади още една. — Предполагам, че сме на буквата „Б“. — Това беше всъщност кожена кутия, която се отваряше от горната страна. Вътре имаше свитък. Лена го извади. Дори прахта по него изглеждаше по-стара и по-сива. — „Бели и черни заклинания“. Този е доста старичък.

— Внимателно. На няколкостотин години е. Гутенберг изобретява печатната преса едва през 1455 г. — Мариан взе предпазливо свитъка от ръката й, сякаш държеше новородено бебе.

Лена извади друга книга, подвързана със сива кожа.

— „Битки и заклинания: чародейците и Конфедерацията“. Чародейците участвали ли са в Гражданската война?

— Да — кимна Мариан. — И на страната на Юга, и на страната на Севера. Това е било едно от големите разделения в общността на чародейците, за жалост. Както е било и за смъртните.

Лена погледна замислено към нея, докато тя връщаше книгата обратно на рафта.

— Чародейците в моето семейство — ние все още сме във война, нали?

Мариан изглеждаше тъжна.

— „Къща, в която царува разкол“, така казваше президентът Линкълн44.

— Да, страхувам се, че семейството ти наистина е във… война. — Погали Лена по бузата. — И именно заради това сме тук, не забравяй. Да намерите каквото ви е нужно, за да откриете смисъл в нещо, което в момента няма смисъл. По-добре започвайте вече.

— Тук има толкова много книги, Мариан. Не можеш ли поне да ни насочиш в коя посока да тръгнем?

— Не гледай към мен. Както казах, аз нямам отговорите, само книгите. Продължавайте. Тук сме по лунарния календар, така че може да загубите представа за времето. Нещата на това място не са точно такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Гледах ту към Лена, ту към Мариан. Беше ме страх някоя от тях да не изчезне от погледа ми. „Lunae libri“ беше по-плашеща, отколкото бях допускал. Не приличаше толкова на библиотека, колкото на катакомба. И „Книгата на луните“ можеше да бъде навсякъде.

С Лена гледахме безкрайните редици с книги, но никой от нас не направи стъпка в някоя посока.

— Как ще я намерим? Тук сигурно има милиони книги.

— Нямам представа. Може би… — Знаех за какво си мисли.

— Дали не трябва да попитаме медальона?

— У теб ли е?

Кимнах с глава и извадих затоплената торбичка от джоба си. Подадох факлата на Лена.