Прелестни създания

Лена погледна към една ваза на бюфета в края на коридора. Вазата последва погледа й и като дръпната с конец полетя и се разби с трясък в стената, близо до вратата на спалнята на Макон. Беше достатъчно далече да не го удари, но и достатъчно близко, за да бъде схванат намекът. Не беше случайно. Не беше от онези случаи, когато Лена губеше контрол и нещата просто ставаха. Направи го нарочно, напълно овладяна.

Макон се завъртя толкова бързо, че почти не разбрах как се озова пред нея. Беше също толкова шокиран, колкото и аз, и стигна до същия извод — това не беше случайно. Изражението на лицето му беше на пълна изненада. Погледна я огорчено, доколкото Макон Рейвънуд можеше да изглежда огорчен или разстроен.

— Както казах, когато се наложи да направиш нещо, ще го направиш.

После се обърна към мен:

— Опасявам се, че през следващите седмици ще има все по-голям риск. Ситуацията се промени. Не я оставяй сама. Когато е тук, мога да я защитавам, но майка ми е права. Изглежда, че и ти можеш да я защитаваш, дори по-добре от мен.

— Ехо? Чувам ви! — Лена се беше овладяла от пристъпа си на сила. Знаех, че по-късно ще се обвинява за стореното, но точно сега беше прекалено ядосана, за да разбере какво е направила. — Не говорете за мен, сякаш не съм тук.

Една крушка се пръсна зад Макон, но той дори не потрепна.

— Чуваш ли се какво говориш? Трябва да знам! Преследват ме. Тя иска да се добере до мен, а дори не разбирам защо.

Гледаха се втренчено един друг, Рейвънуд и Дюшан, двата клона на едно и също чародейско родословно дърво. Запитах се дали не е настъпил моментът да си тръгна.

Макон ме погледна. Лицето му казваше „да“.

Лена също ме погледна. Нейното беше твърдо „не“.

Сграбчи ме за ръката и почувствах силната, изгаряща топлина, която струеше от тялото й. Цялата пламтеше, бясна, както никога досега не я бях виждал. Не вярвах, че прозорците в къщата все още са здрави.

— Знаеш защо ме преследва, нали?

— Това е…

— Нека да позная — „малко по-сложно“? — Продължаваха да се гледат. Косата на Лена започна да се навива нагоре. Макон въртеше сребърния си пръстен.

Бу се отдалечи по коридора, пълзейки по корем. Умно куче. И на мен ми се искаше да изпълзя надалече. Последната от крушките се пръсна и вече стояхме в тъмнина.

— Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за силите ми — каза Лена своето условие.

Макон въздъхна и мракът започна да се разсейва.

— Лена. Не че не искам да ти кажа. След малката ти демонстрация е ясно, че дори не знам на какво си способна. Никой не знае. Подозирам, и ти самата. — Не беше напълно убедена, но го слушаше. — Това означава да си Самородна. То е част от дарбата.

Лена започна да се отпуска. Битката беше свършила и тя бе спечелила, поне засега.

— Тогава какво ще правя?

Макон изглеждаше леко объркан и смутен като баща ми, когато дойде в стаята ми — бях в пети клас — за да ми обясни нещата с птичките и пчеличките.

— Осъзнаването на собствените сили може да бъде много объркващо за всекиго. Може би има книга по темата. Ако искаш, ще отидем при Мариан.

Да бе, вярно. „Избори и промени“. „Наръчникът на модерното момиче чародейка“. „Майка ми иска да ме убие: книга за самопомощ за тийнейджъри“.

Следващите седмици наистина щяха да бъдат много, много дълги.

28.XI Domus Lunae libri 43

— Днес? Но днес не е празник. — Когато отворих входната врата, последният човек, когото очаквах да видя на стълбите пред нашата къща, беше Мариан. Сега седях заедно с Лена на задната седалка на стария зеленикав камион на Мариан на път за чародейската библиотека.

— Обещанието си е обещание. Това е денят след Деня на благодарността. Черният петък. Може да не прилича на празник, но е официален почивен ден, така че се брои. — Мариан беше права. Ама се беше наредила на опашката в мола с купчина купони за намаление още преди изгрев-слънце. Вече се смрачаваше, а тя още не се беше прибрала. — Окръжната библиотека на Гатлин е затворена, което означава, че чародейската библиотека е отворена.

— Със същото работно време? — попитах Мариан, когато тя пое по главната улица.

Тя кимна.

— От девет до шест. — След това намигна. — От девет вечерта до шест сутринта. Не всички от клиентите ми могат да излизат на дневна светлина.

— Това не ми изглежда честно — оплака се Лена. — Смъртните имат много повече време, а хората тук дори не четат.

Мариан сви рамене.

— Както казах, заплатата ми идва от окръг Гатлин. Разбери се с тях. От друга страна, помисли само колко много време имаш за връщане на „Lunae libri“.

Явно съм погледнал тъпо, защото Мариан уточни.

— „Lunae libri“. В превод — „Книгите на Луната“. Чародейските ръкописи, ако искаш.

Не ме интересуваше как се наричат. Нямах търпение да разбера какво ще научим от книгите в чародейската библиотека, или по-скоро от една от тях. Защото в момента имахме недостиг на две неща: на отговори и на време.