Прелестни създания

Чаках деня, в който Лена щеше да реши да ми каже истината за чичо си, както ми каза истината за себе си. Какъвто и да беше, той не приличаше на обикновен чародеец, ако въобще съществуваше такова понятие. Като се имаше предвид фактът, че спеше по цял ден и че можеше да изчезва и да се появява, когато си поиска, не беше нужно да си гений, за да видиш накъде отиват нещата. Само дето не бях сигурен, че искам да го разбирам точно днес.

Бу ме гледаше. Протегнах ръка да го погаля, но той се извъртя, сякаш ми казваше „Ей, момче, добре сме си така, недей“. Когато чухме, че виковете отвътре се усилват, с него се надигнахме и влязохме вътре. Гласът на Лена се носеше от една от стаите на горния етаж.

Къщата беше преобразена в това, което подозирах, че е предпочитаният стил на Макон — порутено довоенно имение. Тайничко бях облекчен, че не попаднах в средновековния замък. Искаше ми се да спра времето и да се върна три часа назад. За да бъда честен, щях да бъда напълно щастлив, ако къщата на Лена се преобразеше в обикновена каравана и всички се намирахме на масата пред чиниите с пълнена пуйка като останалата част от Гатлин.

— Майка ми? Собствената ми майка?

Вратата се отвори. Макон стоеше на прага по ленена пижама, която беше по-скоро като нощница. Очите му бяха по-червени от обикновено, кожата му — по-бледа, а косата — разрошена. Изглеждаше така, сякаш беше тичал през гъста гора и трънаци в непрогледен мрак. Донякъде приличаше на баща ми, също толкова разчорлен и малко неориентиран все още. Може би малко по-спретнат все пак. И с изключение на нощницата — баща ми никога не би облякъл подобно нещо.

— Майка ми е Сарафина? Онова нещо, което се опита да ме убие на Хелоуин? Защо не си ми казал?

Макон поклати глава и ядосано прокара ръка през косата си.

— Ама.

Бих платил, за да видя схватката между Макон и Ама. Все пак щях да заложа на нея.

Макон излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Успях да зърна спалнята му за миг. Приличаше на нещо от „Фантомът на операта“ — високи железни свещници и черно легло с балдахин с драперии от черно и сиво кадифе. Прозорците бяха покрити със завеси от същия материал, закриващи боядисаните в черно външни капаци. Дори стените бяха тапицирани в черни и сиви тъкани, които изглеждаха поне на стотина години. Стаята беше абсолютно черна, черна като най-тъмната нощ на света. Ефектът беше поразителен.

Мракът, истинският мрак, е нещо повече от липсата на светлина.

В момента, в който Макон престъпи прага, видът му веднага се преобрази — вече беше съвършено облечен в обичайното си елегантно облекло, нито едно косъмче не сгърчеше от косата му, по бялата му колосана риза нямаше нито една гънка. На краката си вместо пантофи имаше кожени обувки от шевро. Промяната беше пълна, а единственото, което направи, бе да премине прага на спалнята си.

Погледнах към Лена. Тя като че ли дори не забеляза какво стана и за секунда ме побиха студени тръпки, защото си дадох сметка колко различен е нейният живот от моя.

— Майка ми е жива?

— Страхувам се, че е малко по-сложно.

— Имаш предвид онази част, в която тя се опитва да ме убие? Кога щеше да ми кажеш, чичо Макон? След като бъдех Призована?

— Моля те, не започвай отново. Няма да станеш Мрак. — Макон въздъхна.

— Не разбирам как можеш да вярваш в това. След като съм дъщерята на — цитирам — „най-мрачния жив чародеец на този свят в момента“.

— Знам, че си разстроена. Трудно е за осъзнаване и трябваше сам да ти го кажа. Но трябва да разбереш, че просто се опитвах да те защитя.

Лена беше много повече от ядосана.

— Да ме защитиш?! Остави ме да вярвам, че това на Хелоуин е някакво случайно нападение, а е била майка ми! Тя е жива и иска да ме убие, а ти не смяташ, че заслужавам да го знам?

— Не знаем дали се е опитвала да те убие.

Рамките на картините по стените започната да се тресат. Закрепените в редица по коридора лампи започнаха да изгасват една по една. Капките дъжд удряха все по-силно по капандурите.

— Небеса, нямахме ли достатъчно лошо време през последните седмици?

— За какво още си ме излъгал? Какво ще бъде следващото, което ще разбера? Че и баща ми е жив?

— Боя се, че не. — Каза го с много тъжен глас, все едно беше трагедия, за която не му се говори. Хората използваха същия тон, когато споменаваха майка ми.

— Трябва да ми помогнеш. — Гласът й трепереше.

— Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна, Лена. Винаги съм го правил.

— Не е вярно — прекъсна го тя. — Не си ми казал нищо за силите ми. Не си ме научил как да се защитавам.

— Не разбирам твоите сили, Лена. Ти си Самородна. Когато се наложи да направиш нещо, ще го направиш. По своя си начин, когато му дойде времето.

— Майка ми иска да ме убие. Нямам време.

— Както казах и преди, не сме сигурни, че е искала да те убие.

— Тогава как ще обясниш станалото на Хелоуин?

— Има и други възможности. С Дел работим по въпроса. — Макон се обърна, сякаш щеше да се прибере в стаята си. — Трябва да се успокоиш. Ще поговорим за това по-късно.