Прелестни създания

Ама извади малката торбичка, която висеше на кожена връвчица от врата й, изпод блузата си и я стисна здраво. Снижи гласа си, сякаш се страхуваше, че някой друг може да я чуе.

— Сарафина. Тъмната.

— Коя е Сарафина?

Ама се поколеба, стискайки още по-силно торбичката си.

— Майка ти.

— Не разбирам. Родителите ми са починали, когато съм била малка, а името на майка ми е било Сара. Виждала съм го на родословното ни дърво.

— Баща ти е починал, вярно е, но майка ти е жива и това е така сигурно, както че седя срещу теб. А знаеш, че нещата с родословните дървета тук, на Юг, не са точно такива, каквито изглеждат.

Лена побледня като платно. Исках да се протегна и да хвана ръката й, за да я успокоя, но само един от пръстите ми потрепна. Бях безсилен. Не можех да направя нищо друго, освен да я гледам как потъва в някакво тъмно място, сама. Също както в сънищата ми.

— И тя е Мрак?

— Тя е най-мрачният жив чародеец на този свят.

— Защо чичо не ми е казал? Или баба ми? Обясниха ми, че е мъртва. Защо ще ме лъжат?

— Има истина и един друг вид истина. Не са едно и също. Смятам, че са искали да те защитят. Все още вярват, че могат. Но Великите не са толкова сигурни. Не исках аз да съм човекът, който ще ти го каже, но Мелхизедек е такъв инат.

— Защо се опитваш да ми помогнеш? Мислех… мислех, че не ме харесваш.

— Няма нищо общо с това дали те харесвам или не. Тя идва за теб и ти не трябва да бъдеш разсейвана от нищо. — Ама повдигна многозначително вежди. — И не искам на момчето ми да се случи нещо лошо. Това е по-голямо от теб, по-голямо от вас двамата.

— Какво означава „по-голямо от нас двамата“?

— Всичко. Просто на теб и на Итън не ви е писано да бъдете заедно.

Лена изглеждаше объркана. Ама пак беше започнала да говори с гатанки.

— Не разбирам.

Ама се обърна стреснато, сякаш някой я беше потупал по рамото.

— Какво казваш, лельо Делила? — Погледна отново Лена. — Нямаме много време.

Махалото на часовника започна почти незабележимо да се движи. Стаята постепенно оживя. Очите на баща ми започнаха да примигват толкова бавно, че бяха нужни няколко секунди миглите да стигнат до бузите му.

— Сложи си отново гривната. Имаш нужда от всяка помощ, която можеш да получиш.

Времето отново завладя това място…

Примигнах няколко пъти и се огледах наоколо. Баща ми още зяпаше чинията си с пюре. Леля Мърси продължаваше да завива кексчета в кърпичката си. Повдигнах ръце пред лицето си и размърдах пръстите си.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Итън Уейт! — ахна леля Грейс.

Ама също разчупи едно кексче и го напълни с шунка. Гледаше ме с подозрение. Беше очевидно, че не е искала да чуя малкия им „женски“ разговор. Хвърли ми онзи поглед, който означаваше едно: „Затваряй си устата, Итън Уейт!“.

— Не използвай такъв език на масата ми. Не си чак толкова голям, че да не мога да измия устата ти със сапун. Какво си мислиш, че е това? Кексче и шунка. Пълнена пуйка. След като съм готвила цял ден, очаквам да ядеш.

Погледнах Лена. Усмивката й беше изчезнала. Беше се втренчила с празен поглед в чинията си.

Лена-Селена. Върни се при мен. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Всичко ще бъде наред.

Но тя беше заминала вече много, много далече.

Лена не проговори по целия път на връщане към тях. Когато стигнахме до „Рейвънуд“, отвори с рязко движение вратата на колата, затръшна я след себе си и се запъти към къщата, без да каже нито дума.

За малко да я последвам. В главата ми всичко се въртеше. Не можех да си представя как се чувства. Беше достатъчно лошо да загубиш майка си, но дори не смеех да си помисля какво е да откриеш, че тя всъщност е жива и иска да те убие.

Бях загубил майка си, но аз не се бях изгубил. Тя беше част от мен, от Ама, от баща ми; беше свързана и с Линк, и с Гатлин, с всичко и всички наоколо, преди да си отиде. Усещах я по улиците, вкъщи, в библиотеката, дори в килера с провизиите. Лена никога не беше имала това. Тя беше абсолютно изгубена, нямаше нищо, за което да се хване. Както би казала Ама, беше като саловете на бедните в тресавището, без котва, която да пуснеш някъде.

Исках да бъда нейната котва. Но точно сега не мислех, че някой можеше да направи това за нея.

Лена изтича покрай Бу, който седеше на верандата, дори без го потупа по гърба, въпреки че той ни беше следвал вярно по целия път от нас до тук. Беше седял в предния ни двор по време на цялата вечеря. Изглежда обичаше сладки картофи и сладка царевица, който му изсипах пред входната врата, когато Ама за малко беше отишла до кухнята.

Чувах Лена как крещи в къщата. Въздъхнах, излязох от колата и седнах на верандата, близо до кучето. Главата ми щеше да се пръсне, имах чувството, че кръвното ми е паднало страшно ниско.

— Чичо Макон! Чичо Макон! Събуди се! Слънцето залезе, знам, че не спиш!

Чувах я как крещи и вътре в главата ми.

Слънцето залезе, знам, че не спиш!