Прелестни създания

— Всичко е заради фъстъчените бонбони, който онзи Карлтън ни донесе. — Леля Пру погледна към Лена, явно се опитваше да се извини. — Ставам нервна от прекалено много захар.

Баща ми се закашля и разсеяно изсипа малко от картофеното си пюре извън чинията си. Лена видя възможност да смени темата.

— Итън каза, че сте писател, мистър Уейт. Какви книги пишете?

Той я погледна, но не каза нищо. Вероятно дори не осъзнаваше, че тя говори на него.

— Мичъл работи по нова книга в момента. Доста голяма. Може би най-важната, която е писал досега. Доста книги е написал вече. Колко бяха, Мичъл? — попита Ама, сякаш говореше на дете. Много добре знаеше колко книги е написал татко.

— Тринайсет — промърмори той.

Лена не беше обезкуражена от ужасяващите социални умения на баща ми, за разлика от мен. Погледнах към него: несресана и сплъстена коса, черни кръгове под очите. Кога беше станал толкова зле?

Лена продължи да упорства.

— За какво е новата ви книга?

Баща ми дойде отново на този свят и като че ли се въодушеви за първи път тази вечер.

— Любовна история. Тази книга е нещо като пътешествие. Великият американски роман. Някои могат да го нарекат „Врява и безумство“42 на моята кариера, но не мога да кажа нищо повече за самия сюжет. Не и в момента. Не и когато съм толкова близо… до… — Вече не говореше, а по-скоро бълнуваше. После млъкна внезапно, сякаш някой му беше изключил копчето. Втренчи поглед в празния стол на мама и отново се отнесе някъде.

Ама изглеждаше притеснена. Леля Каролин се опита да разсее атмосферата и да отвлече вниманието на всички от това, което се превръщаше в най-срамната вечер в живота ми.

— Лена, къде каза, че си живяла, преди да дойдеш тук?

Но не можах да чуя отговора й. Не чувах нищо. Виждах как всичко наоколо започна се движи като на забавен кадър. Картината се замъгляваше, ту се свиваше, ту се разширяваше — както изглеждат горещите вълни, когато се носят из въздуха.

После…

Стаята застина; само дето не беше тя. Аз бях застинал. Баща ми беше замръзнал на едно място. Очите му се свиха, устните му оформяха кръгове, за да произнесат звуци, които не успяха да излязат от устата му. Все още гледаше втренчено пълната с картофено пюре чиния. Сестрите, леля Каролин и Мариан бяха като статуи. Дори въздухът беше съвършено застинал. Махалото на стенния часовник на дядо ми беше спряло по средата на движението си.

Итън? Добре ли си?

Опитах се да й отговоря, но не можах. Когато Ридли ме беше уловила в смъртоносната си хватка, бях сигурен, че ще измръзна до смърт. Сега също бях замръзнал, въпреки че не беше студено и не умирах.

— Аз ли го направих? — попита Лена на глас.

Само Ама отговори.

— Дали си направила заклинание за спиране на времето? Ти? Толкова малко вероятно е, колкото тази пуйка да излюпи алигатор. — Изсумтя. — Не, не си го направила, дете. Не е в твоите възможности. Великите ни осигуриха време, за да можем да си поговорим като жена с жена. Никой не ни чува.

Освен мен. Аз ви чувам.

Но думите не излязоха от устата ми. Чувах всичко, но не можех да произнеса никакъв звук.

Ама погледна към тавана.

— Благодаря ти, лельо Делила. Оценявам помощта ти. — Отиде до бюфета и отряза парче от тиквения пай. Сложи го в изящна чиния от китайски порцелан и постави чинията в центъра на масата. — Това парче е за теб и за Великите, не забравяй, че съм ви го дала.

— Какво става тук? Защо им причиняваш това?

— Не съм им причинила нищо. Само откупих малко време.

— Ти чародейка ли си?

— Не, аз съм просто гадателка. Виждам това, което трябва да бъде видяно, това, което никой друг не може или не иска да види.

— Ти ли спря времето? — Чародейците могат да спират времето, Лена ми го беше казала. Но само много могъщите.

— Не съм направила нищо. Само помолих Великите да ми помогнат малко и леля Делила ми услужи.

Лена изглеждаше объркана. Или пък изплашена.

— Кои са Великите?

— Великите са моето семейство от Другия свят. Винаги са ми помагали. И не са само те. Има и други с тях. — Ама се наведе през масата и погледна Лена право в очите. — Защо не носиш гривната?

— Какво?

— Мелхизедек не ти ли я даде? Казах му, че трябва да я носиш.

— Даде ми я, но я свалих.

— И защо би направила такова нещо?

— Открихме, че пречи на виденията.

— Да, тя пречеше на нещо. Докато не си спряла да я носиш.

— На какво е пречела?

Ама се протегна и взе ръката на Лена в своите. Обърна я с дланта нагоре.

— Не би трябвало аз да ти казвам това, дете. Но нито Мелхизедек, нито някой друг от семейството ти ще ти го каже. А трябва да го знаеш. Трябва да си подготвена.

— Подготвена за какво?

Ама погледна отново към тавана, шепнейки си като че ли по-скоро само на себе си.

— Тя идва, дете. Идва за теб и е сила, с която трябва да се съобразяваме. Мрачна като нощта.

— Кой? Кой идва за мен?

— Искаше ми се да ти го бяха казали те. Не ми се ще да съм аз. Но Великите казаха, че някой трябва да го направи, преди да е станало много късно.

— Да ми кажеш какво? Кой идва, Ама?