Прелестни създания

Лена тръсна глава.

— Майка ти никога ли не те е питала за същото — дали ако приятелите ти кажат да скочиш от скала, ще го направиш?

Прегърнах я отново. Чувствах се по-щастлив, отколкото би трябвало, като се имаше предвид миналата нощ. А може би Лена се чувстваше по-добре и аз само отразявах емоциите й. През последните дни между нас имаше такава силна връзка, че понякога ми беше трудно да разбера кои са моите и кои — нейните чувства.

Знаех само, че искам да я целуна.

Ще станеш Светлина.

И го направих.

Определено Светлина.

Целувах я отново и отново, притисках я в прегръдките си. Да я целувам беше като да дишам. Трябваше да го правя. Не можех да се спра. Телата ни бяха допрени плътно едно в друго. Чувах как диша, как силно бие сърцето й. Цялата ми нервна система пламна. Косата ми започна да се изправя. Нейните къдрици се разпиляха в ръцете ми, тялото й се отпусна до моето. Всеки допир до косата й беше като токов удар. Чаках това да се случи от първия момент, в който я срещнах, от първия път, в който я сънувах.

Все едно ме порази мълния. Бяхме едно цяло.

Итън.

Дори и в главата си, усетих тревогата в гласа й. Тя премина към мен, сякаш нещо ни пречеше да бъдем по-близко един до друг. Кожата й беше мека и гореща. Леките убождания ставаха постепенно по-силни. Устните ни бяха неопитни и някак странно раними — не можехме да се целунем по-силно. Леглото започна да се тресе и после се вдигна във въздуха. Чувствах как се люлее под нас. Дробовете ми щяха да се пръснат всеки момент. Кожата ми стана студена. Светлините в лампата загасваха и светваха, а стаята се завъртя, или пък просто вътре притъмня. Не можех да кажа и не знаех дали причината всъщност не е в мен или в тази светлина.

Итън!

Леглото се стовари с трясък на пода. Чух някъде отстрани звук от трошащо се стъкло, сякаш се беше счупил прозорец. Чух и как Лена плаче.

И после чух детски глас.

— Какво става, Лена-Селена? Защо си толкова тъжна?

Почувствах малка, топла ръка на гърдите си. Топлината се разпростираше от ръката по тялото ми и стаята спря да се върти, и отворих очи.

Риан.

Изправих се, главата ми бумтеше така, че щеше да се пръсне. Лена беше до мен, с все още опряна на гърдите ми глава, точно както и преди час. Само че този път прозорците на стаята й бяха счупени, леглото й беше строшено, а малко русокосо момиче стоеше пред нас. Лена се опита да махне едно счупено парче стъкло от мен и от това, което беше останало от леглото й.

— Мисля, че скоро на всички ще им стане ясно каква е дарбата на Риан. — Усмихна се и придърпа момиченцето към себе си. — Тавматург. Чудотворец. Никога не сме имали такъв в рода ни.

— Предполагам, че това е по-якото име за чародейски лечител — казах, докато потърквах главата си.

Лена кимна и целуна Риан по бузата.

— Нещо подобно.

27.XI Просто вашият обикновен американски празник

След Хелоуин имах предчувствие за затишие преди буря. Дните следваха обичайния си ритъм, но всички знаехме, че часовникът тиктака. Ходех всяка сутрин до ъгъла, за да ме вижда Ама, Лена ме вземаше с колата си, Бу Радли ни пресрещаше при магазина и ни следваше до училище. С отделни изключения като Уини Рейд, единственият член на отбора по дебат в гимназията, който правеше дебатите наистина трудни, и Ръбърт Лестър Тейт, който бе печелил щатското състезание по правопис две години подред, единственият човек, който сядаше до нас в стола, беше Линк. Когато не ядяхме в училище, не се уединявахме на скамейките на стадиона или не ни шпионираше директор Харпър, ние се затваряхме в библиотеката и препрочитахме документите за медальона, надявайки се, че Мариан ще се изпусне и ще ни каже нещо. Нямаше следа от флиртуващи сирени с близалки и смъртоносни хватки, нито от необясними силни бури или зловещи черни облаци в небето, нито дори мистериозни вечери с Макон. Нищо необичайно.

Освен едно. Най-важното. Бях луд по момиче, което изпитваше абсолютно същото към мен. Кога се е случвало подобно нещо? Фактът, че тя е от друг свят, че може да прави магии, беше много по-лесен за възприемане от самата идея, че въобще съществува.

Имах Лена. Тя притежаваше свръхестествени сили и беше красива. Всеки ден бе ужасяващ и всеки ден бе съвършен.

И тогава, ей така, отникъде, немислимото се случи. Ама покани Лена на Деня на благодарността.

* * *

— Не знам защо искаш да дойдеш у нас на Деня на благодарността. Доста е досадно. — Бях нервен. Ама очевидно беше намислила нещо.

Лена се усмихна и това ме успокои. Нямаше нищо по-прекрасно на света от нейната усмивка. Направо ме зашеметяваше.

— Не мисля, че звучи досадно.

— Никога не си била на Деня на благодарността в нашата къща.

— Никога не съм била на Деня на благодарността в чиято и да е къща. Чародейците не празнуват този празник. Той си е за вас, за смъртните.

— Шегуваш ли се? Без пуйка? Без тиквен пай?

— Не.

— Не си яла много днес, нали?

— Не особено.

— Добре, значи всичко ще бъде наред.