Прелестни създания

— Сбъркали сме. Няма безопасно място за нея — обади се красивата жена на възрастта на баба ми с навити на спирали черни плитки. Носеше няколко наниза с мъниста на врата си, натрупани един върху друг, и сребърен пръстен с орнаменти на палеца. Имаше същия екзотичен външен вид, какъвто притежаваше и Мариан — сякаш беше от много, много далече.

— Не можеш да си сигурна в това, лельо Арелия — прекъсна я Дел и се обърна към Рийс. — Рийс, какво става? Виждаш ли нещо?

Очите на Рийс бяха затворени, по лицето й се стичаха сълзи.

— Нищо не виждам, мамо.

Тялото на Лена се сгърчи отново и тя изпищя — поне отвори уста и изглеждаше така, сякаш пищи, но не издаваше никакъв звук. Не можех да издържам повече.

— Направете нещо! Помогнете й! — извиках аз.

— Какво правиш тук? Махай се! Не е безопасно за теб — предупреди ме Ларкин. Семейството за първи път ме забеляза.

— Съсредоточете се! — Макон звучеше отчаяно. Гласът му се извиси над останалите, по-силно и по-силно, докато накрая вече крещеше.

„Sanguis sanguinis mei, tutela tua est.
Sanguis sanguinis mei, tutela tua est.
Sanguis sanguinis mei, tutela tua est.“

Кръв от кръвта ми, за теб е тази защита!

Членовете на кръга изпънаха ръцете си, сякаш искаха да му придадат повече сила, но явно не се получаваше. Лена продължаваше да пищи, мълчаливи ужасени писъци. Беше по-лошо, отколкото в сънищата. Беше истинско. И ако те не можеха да го спрат, аз щях да го сторя. Затичах се към нея и минах през ръцете на Рийс и Ларкин.

— Итън, НЕ!

Щом влязох в кръга, го чух. Вой. Зловещ, ужасяващ като воя на вятъра. Или пък беше глас? Не бях сигурен. Макар да бях само на няколко стъпки от масата, на която Лена лежеше, ми се струваше, че е на милиони километри. Нещо се опитваше да ме изтласка назад, нещо по-могъщо от всичко, което бях изпитвал през живота си. По-силно дори от онзи път, когато Ридли се опитваше да изсмуче живота от мен. Отблъснах го с всичко, което успях да открия в себе си.

Идвам. Лена! Дръж се!

Насочих цялото си тяло напред, опитвайки се да я достигна, както правех и в сънищата си. Черната бездна в небето започна да се върти.

Чух гласа й.

Итън. Аз…

Въздухът в средата на кръга се завихри бясно около нас, като водовъртеж. Изви се и се понесе към небето, ако това нещо отгоре можеше да се нарече още небе. Към чернотата. Имаше голяма вълна — като експлозия — която се стовари върху чичо Макон, леля Дел, върху всички останали и върху стените зад тях. В същия миг въртящият се въздух в разкъсания кръг беше изсмукан в черната бездна над главите ни.

И всичко свърши. Замъкът се превърна в обикновена мансарда, с обикновен прозорец, отворен под стрехите. Лена лежеше на пода, плетеница от коси, ръце и крака. Беше в безсъзнание, но дишаше.

Макон се надигна от пода, гледайки ме изненадано, без да проговори. След това отиде до прозореца и го затръшна.

Леля Дел също ме гледаше, сълзите все още се стичаха по лицето й.

— Ако не го бях видяла с очите си…

Приседнах до Лена. Тя не можеше да помръдне, не можеше да пророни нито дума. Но беше жива. Усещах я, пулсът й биеше съвсем слабо. Легнах на пода и допрях главата си до нейната. Само това можех да направя, за да не припадна.

Семейството й бавно започна да се струпва около нас, кръг от хора, облечени в черно, говорещи един през друг.

— Казах ти. Момчето има дарба.

— Не е възможно. Той е смъртен. Не е един от нас.

— Как може смъртен да разкъса Кръга на кръвта? Как може смъртен да отблъсне mentem interficere37, толкова силно проклятие, че е проникнало през заклинанието на обвързване на „Рейвънуд“?

— Не знам, но трябва да има и друго обяснение. — Дел вдигна ръката си над главата си. — „Evinco, contineo, colligo, includo.“38 — Отвори очи. — Къщата е все още обвързана, Макон. Чувствам го. И въпреки това тя успя да стигне до Лена.

— Разбира се, че ще успее. Не можем да й попречим да дойде при детето си.

— Силите на Сарафина нарастват от ден на ден. Рийс успя да я види, когато погледна в очите на Лена. — Гласът на Дел потрепваше.

— Да удари тук, в тази нощ. Просто малка демонстрация.

— Демонстрация на какво, Макон?

— Че може да го направи. Когато си поиска.

Усетих ръка на слепоочието си. Тя ме галеше, движеше се нежно напред-назад по челото ми. Опитах се да слушам, но ръката ме приспиваше. Исках да се сгуша под завивката в леглото си.

— Или че не може. — Отворих за миг очи. Арелия потъркваше слепоочията ми, сякаш бях малко, болно животинче. Струваше ми се, че тя насочваше някакви особени чувства към мен, към това, което беше вътре в мен. Търсеше нещо, ровеше се из ума ми, все едно се оглеждаше за скрито копче или загубен чорап. — Тя е глупачка. И направи огромна грешка. Научихме единственото нещо, което имахме нужда да знаем — каза Арелия.

— Значи си съгласна с Макон? Че момчето притежава сила? — Дел звучеше дори още по-объркано от обикновено.