Прелестни създания

Когато вратата се отвори, видях, че къщата за пореден път се беше преобразила. Днес приличаше на древен замък. Огромни канделабри хвърляха странни сенки върху тълпата от облечени в черни рокли, черни мантии и черни роби гости, които бяха далеч по-многобройни от гостите на семейната среща.

Итън! Побързай! Не издържам повече…

— Лена! — извиках аз. — Макон! Къде е тя?

Той не се виждаше никъде. Не виждах нито едно познато лице, въпреки че предният салон беше претъпкан с гости, непрекъснато преминаващи от една стая в друга като духове на призрачно вечерно парти. Тези хора не бяха оттук, поне не и от последните стотина години. Видях мъже в килт36 и груби келтски наметала, жени в рокли с корсети. Всичко наоколо беше черно, закътано в мрачните сенки на къщата.

Пробих си път през тълпата към това, което приличаше на голямата бална зала. Не откривах никого — нито леля Дел, нито Рийс, нито дори малката Риан. Свещите горяха силно в ъглите на помещението, а един полупрозрачен оркестър от странни музикални инструменти, които свиреха сами, без музиканти, ту изчезваше, ту се появяваше от нищото, докато призрачните двойки се въртяха във вихъра на танца по пода на залата, който сега беше целият от солиден камък. Танцьорите като че ли въобще не ме забелязваха.

Музиката, която звучеше, определено беше необикновена, магическа музика, приличаща сама по себе си на заклинание. Беше предимно музика от струнни инструменти. Различавах цигулката, виолата, челото. Можех почти да видя мрежата, простираща се от един танцьор към друг, начина, по който те се придърпваха взаимно, като че ли имаше определен модел на танц, който следваха, като че ли бяха част от някаква обща хореография.

А аз не бях част от нея.

Итън…

Трябваше да я намеря.

Отново изпитах остра болка. Гласът й вече беше малко по-спокоен. Спънах се и се вкопчих в рамото на най-близкия до мен гост. Само го докоснах, но усетих болката; болката на Лена мина през мен към него. Той залитна и се бутна в съседната танцуваща двойка.

— Макон! — изкрещях аз с пълна сила.

Видях Бу Радли в горната част на стълбището. Сякаш ме чакаше. Кръглите му човешки очи изглеждаха уплашени.

— Бу! Къде е тя? — Той погледна към мен. Разпознах мъглявите, стоманеносиви очи на Макон Рейвънуд; поне можех да се закълна, че ги познах. Бу се обърна и побягна. Последвах го, тичайки по извитите стълби на замъка „Рейвънуд“. Бу ме чакаше горе на площадката, а после — като ме видя, че идвам — се затича към една тъмна стая в края на коридора. Направо ме канеше да тръгна след него.

Излая и две масивни дъбови врати се отвориха със скърцане от само себе си. Бяхме толкова далече от купона, че не чувах нито музиката, нито глъчката от гостите. Все едно се намирахме на съвсем различно място в друго време. Дори замъкът под краката ми се беше променил, камъкът се ронеше, коридорът беше студен и покрит с мъх. Светлината идваше не от свещи, а от факли, закачени за стените.

Знаех какво означава думата „стар“. Гатлин беше стар. Бях израснал сред стари вещи. Но тук имаше нещо напълно различно. Както беше казала Лена, Нова година. Нощ извън времето.

Когато влязох в стаята, бях зашеметен от небето. Нямаше покрив, а открито пространство, като в обсерватория или в оранжерия. Небето над нас беше черно, най-черното небе, което бях виждал. Сякаш бяхме в средата на ужасна буря и все пак в стаята беше абсолютно тихо.

Лена лежеше на голяма каменна маса, свита като зародиш. Беше цялата потна и се гърчеше от болка. Всички бяха застанали в кръг около нея — Макон, леля Дел, Баркли, Рийс, Ларкин, дори и Риан и жена, която не познавах — и се държаха за ръце. Очите им бяха отворени, но като че ли не виждаха нищо около себе си. Дори не забелязваха, че стоя на вратата. Устите им се мърдаха, шепнейки нещо. Когато приближих до Макон, осъзнах, че не говорят на английски език. Бях прекарал достатъчно време с Мариан, за да мога да преценя, че е латински.

„Sanguis sanguinis mei, tutela tua est.
Sanguis sanguinis mei, tutela tua est.
Sanguis sanguinis mei, tutela tua est.
Sanguis sanguinis mei, tutela tua est.“

Чувах само тихото напяване, шепота. Не можех вече да чуя Лена. Главата ми беше празна. Тя си беше отишла.

Лена! Отговори ми!

Нищо. Тя просто си лежеше там, стенеше тихо, извиваше се бавно, сякаш се опитваше да излезе от кожата си. Продължаваше да се поти, потта й се смесваше със сълзите.

Дел наруши мълчанието. Беше в истерия.

— Макон, направи нещо! Не се получава.

— Опитвам се, Делфин. — Имаше нещо в гласа му, което не бях чувал досега. Страх.

— Не разбирам. Обвързахме това място заедно. Тази къща трябваше да бъде безопасна. — Леля Дел погледна Макон, очаквайки отговор.