Прелестни създания

— Какво ще правиш тази вечер? — Докато ми говореше. Лена разсеяно прокара ръка през косата си. Беше се облегнала на капака на катафалката, а аз стоях пред нея.

— Мислех си, че можеш да се отбиеш у нас, да си стоим вкъщи и да отваряме вратата на хлапетиите, които искат лакомства. Можеш да ми помагаш да наблюдаваме моравата пред нас, за да сме сигурни, че никой няма да подпали клада на нея. — Опитвах се да не мисля за останалата част от плана ми, който включваше Лена и аз на дивана, стари филми и липсата на Ама, която щеше да бъде изпратена да си ходи.

— Не мога. Това е Висш празник. Ще ни дойдат на гости роднини от целия свят. Чичо Макон няма да ме пусне да изляза от вкъщи дори за пет минути, да не споменаваме, че наистина е много опасно. Никога не отварям вратата на непознати в нощ с такава мрачна сила.

— Не бях мислил за Хелоуин по такъв начин.

Не и досега.

Когато се прибрах вкъщи, Ама вече се беше приготвила да си тръгне. Вареше пиле на печката и месеше тесто за кексчета. Не купуваше готово, винаги го приготвяше сама — „единственият начин, по който една уважаваща се жена си прави кексчетата“. Надзърнах с подозрение в тенджерата, чудех се дали това ястие ще бъде поднесено на нашата маса или на Великите.

Отмъкнах си една щипка тесто, но Ама ме хвана за ръката.

— К.Р.А.Д.Е.Ц.

Усмихнах й се невинно в отговор.

— Дръж ръцете си далеч от тестото ми, Итън Уейт. Имам хора за хранене.

Явно нямаше да ям пилешко и кексчета тази вечер.

Ама винаги се прибираше вкъщи за Хелоуин. Твърдеше, че това е специална вечер за нейната църква, но майка ми по-рано казваше, че просто е добра нощ за бизнес. Каква по-добра нощ в годината да гледаш на карти от Хелоуин? На Великден или на Свети Валентин такава тълпа не се събира пред домовете на гадателките.

В светлината на скорошните събития обаче се питах дали няма и друга причина. Може би беше и добра нощ за разчитане на пилешки кости върху гробове. Не можех да питам, а и не бях сигурен дали искам да знам. Ама ми липсваше, липсваха ми разговорите с нея, липсваше ми фактът, че вече не мога да й вярвам. Ако тя беше усетила разликата в отношението ми, не го показваше. Може би просто мислеше, че пубертетът е виновен или че пораствам.

— Ще ходиш ли на партито у семейство Сноу?

— Не, тази година ще си остана вкъщи.

Тя повдигна озадачено вежди, но не попита нищо. Вече знаеше защо няма да ходя.

— На каквото си си постлал, на това ще легнеш.

Не отговорих нищо на заяждането й, а и тя май не очакваше отговор.

— Ще приключа след няколко минути. Отваряй на децата, когато идват за бонбони. Баща ти има работа. — Все едно татко щеше да си подаде носа навън, за да се занимава с някакви вресливи дечурлига.

— Да, разбира се.

Пликовете с бонбони бяха в хола. Отворих ги и ги изсипах в голяма стъклена купа. Не можех да си избия от главата думите на Лена. „Нощ с такава мрачна сила.“ Спомних си Ридли, застанала пред колата си пред „Стоп енд Шоп“, съблазнително — сладките й усмивки, краката й… Очевидно разпознаването на силите на Мрака не беше един от явните ми таланти, нито преценката на кого да отварям или да не отварям вратата. Както казах вече, когато момичето, за което не можеш да спреш да мислиш, е магьосница, Хелоуин придобива съвсем нов смисъл. Погледнах към купата с бонбони в ръцете си. После отворих външната врата, оставих я на верандата и се прибрах вътре.

Настаних се на дивана и започнах да гледам „Сиянието“35.

Лена ми липсваше. Оставих мислите си да се реят свободно, защото обикновено това беше начинът да открия къде е, но този път нищо не се получи. Заспах на дивана, надявайки се тя да ме сънува и да се срещнем поне насън.

Стресна ме тропане по вратата. Погледнах часовника си. Беше почти десет часа, прекалено късно за малките деца, които обикаляха по къщите, викайки „Бонбони или пакости!“.

— Ама?

Никакъв отговор. Отново се потропа.

— Ти ли си?

Дневната беше тъмна, само светлината от телевизора проблясваше от време на време. Беше онзи момент във филма, когато изперкалият баща обикаля из хотела с кървавата си брадва, за да заколи семейството си. Определено не беше най-доброто време за отваряне на външната врата, особено в нощ като Хелоуин. Друго потропване.

— Линк?

Изключих телевизора и се огледах за нещо, което да грабна за защита, но наоколо нямаше нищо подходящо. Вдигнах една видеоконзола от купчината видеоигри на пода. Не беше бейзболна бухалка, но все пак японските технологии обикновено са доста солидни. Тежеше поне два килограма. Повдигнах я над главата си и пристъпих към стената, отделяща дневната от антрето. Още една стъпка и повдигнах съвсем малко дантелената завеса, покриваща прозореца на предната врата.

В мрака на неосветената веранда не можех да видя ясно лицето й. Но разпознах стария бежов ван, паркиран на улицата пред къщата ни. „Пустинен пясък“, така определяше цвета му. Беше майката на Линк, с поднос шоколадови сладки в ръце. Все още държах конзолата. Ако Линк ме видеше така, сигурно щеше да ми каже да не я пускам. Той познаваше най-добре лудостите на майка си.