Прелестни създания

Коридорите бяха претъпкани. Май половината училище беше пропуснало първия час. Останалата част от баскетболния отбор се мотаеше пред шкафчето на Линк, също облечени в полички и с перуки. Бяха голям хит, но не и за мен.

— Къде са ти помпоните, Уейт? — изстреля Емъри право в лицето ми. — Какъв ти е проблемът? Пилешките ти крачета не изглеждат добре в къса пола, а?

Шон придърпа пуловера си надолу.

— Обзалагам се, че нито една от мацките не се е съгласила да му заеме полата си. — Няколко момчета се разсмяха.

Емъри метна ръката около врата ми, накланяйки се леко застрашително към мен.

— Какво става, Уейт? Или за тебе вече всеки ден е Хелоуин, откакто движиш с момичето, което живее в Къщата на духовете?

Дръпнах го за пуловера. Един от чорапите в сутиена му падна на пода.

— Наистина ли искаш това, Ем?

Той вдигна рамене.

— Както кажеш. Рано или късно ще се случи, знаеш го.

Линк застана помежду ни.

— Дами, дами. Тук сме да маршируваме и да размахваме помпоните си. А и не искаш да повредиш това хубаво лице, нали, Ем?

Ърл поклати глава и бутна Емъри надолу по коридора. Както обикновено, той не каза нито дума, но познах онзи поглед.

Тръгнеш ли по този път, Уейт, няма връщане назад.

Изглежда, че костюмите на баскетболния отбор бяха хитът в гимназията. Или поне така си мислех, докато не видях мажоретките. Очевидно не само съотборниците ми бяха решили да се маскират групово. С Лена отивахме към часа по английски език, когато ги видяхме.

— Мамка му! — Линк ме бутна по рамото.

— Какво?

Вървяха по коридора в колона. Емили, Савана, Еден и Шарлот, следвани от всички останали момичета от състава на мажоретките. Носеха абсолютно еднакви абсурдно къси черни поли, черни ботуши с остри носове и високи черни шапки на вещици. Но не това беше най-лошото. Черните им перуки бяха с дълги къдрици, а под очите им, отдясно, имаше изрисувани с грим малки черни луни, които не можеха да се сбъркат. Рожденото петно на Лена. За довършване на ефекта носеха метли и се преструваха, че замитат краката на хората по коридорите.

Вещици? На Хелоуин? Колко оригинално.

Стиснах ръката й. Изражението на лицето й не се промени, но усетих как малката й длан потрепери.

Съжалявам, Лена.

О, ако знаеха наистина…

Очаквах сградата да започне да се тресе, прозорците да се пръснат, нещо… Но нищо не се случи. Лена просто стоеше там, но отвътре цялата кипеше. Бъдещото поколение на ДАР се насочи към нас. Реших да ги пресрещна.

— Къде е костюмът ти, Емили? Да не си забравила, че е Хелоуин?

Емили се обърка. После ми се усмихна, самоуверената усмивка на човек, който е доволен от себе си. Може би малко повече, отколкото беше нужно.

— Просто се опитвахме да накараме приятелката ти да се почувства като у дома си — каза Савана, мляскайки звучно с дъвката си.

Лена ме стрелна с поглед.

Итън, спри. Само усложняваш нещата и за себе си.

Не ми пука.

Не мога да го позволя.

Това, което се случва с теб, се случва с мен.

Линк мина покрай нас, придърпвайки чорапогащника си.

— Ей, момичета, мислех, че ще се маскирате като кучки. О, да бе, вие сте си такива всеки ден.

Лена не можа да се въздържи и му се усмихна.

— Затваряй си устата, Уесли Линкълн! Ще кажа на майка ти, че се мотаеш с този изрод, и тя ще те накаже да не излизаш до Коледа.

— Знаеш ли какво е това на лицето й? — ухили се самодоволно Емили, посочвайки първо рожденото петно на Лена, а после и нарисуваната луна на собственото си лице. — Нарича се „знакът на вещицата“.

— Това по интернет ли го прочете? Ти си била по-голяма идиотка, отколкото си мислех — изсмях се аз.

— Ти си идиот. Ти ходиш с нея. — Усетих, че се изчервявам, което беше последното нещо, което исках да стане. Не исках да водя такъв разговор пред цялото училище, да не споменавам, че все още самият аз не знаех дали с Лена „ходим“. Целунахме се веднъж. И винаги бяхме заедно, по един или друг начин. Но тя не ми беше гадже, поне не мислех така за нея, въпреки че май ме беше нарекла така на вечерята у тях. Какво можех да направя? Да я попитам? Може би това беше едно от нещата, за които, ако попиташ, ще получиш отговор „не“. Една част от нея все още не ме допускаше до себе си, част, до която не можех да достигна.

Емили ме ръгна с дръжката на метлата. Можех да кажа, че средновековната идея за „кол в сърцето“ в момента и се струваше много подходяща.

— Емили, защо ти и твоите приятелки не скочите дружно от прозореца? Да пробвате дали ще полетите. Или пък не.

Очите й се присвиха.

— Надявам се, че ще се забавлявате двамата, докато седите сами вкъщи, а цялото училище е на купона на Савана. Това ще е последният празник, който твоята приятелка ще прекара в „Джаксън“.

Емили се завъртя на токовете си и се запъти към шкафчето си заедно със Савана, а техните подгласнички ги последваха като послушни кученца.