Прелестни създания

Зяпах Мариан, сякаш я виждах за пръв път в живота си. Тя отвърна на погледа ми със същите кафяви очи, със същата позната усмивка. Изглеждаше по същия начин, но и някак си беше напълно различна. Винаги съм се чудил защо Мариан остана в Гатлин през всичките тези години. Мислех, че е свързано с майка ми. Сега осъзнах, че е имало и друга причина.

Не можех да разбера какво точно изпитвам, но каквото и да беше, Лена чувстваше точно обратното.

— Тогава можеш да ни помогнеш. Трябва да разберем какво се е случило с Итън и с Женевиев и какво общо има това с Итън и с мен. И то преди рождения ми ден. — Погледна я с надежда. — В чародейската библиотека трябва да има някакви данни. Може би „Книгата на луните“ е там. Мислиш ли, че можем да разберем отговорите от нея?

Мариан извърна поглед.

— Може би да, може би не. Опасявам се, че не мога да ви бъда от помощ. Съжалявам.

— За какво говориш? — В това нямаше никакъв смисъл. Не бях виждал Мариан да отказва на някого, особено на мен.

— Не мога да се замесвам, дори и да искам. Това е част от условията на моята работа. Не аз съм писала книгите, нито правилата, просто ги съхранявам. Не заемам страна.

— Нима работата ти е по-важна от това да ни помогнеш? — Застанах пред нея така, че да трябва да ме погледне в очите, когато ми отговори. — По-важна от мен?

— Не е толкова просто, Итън. Съществува баланс между света на смъртните и света на чародейците, между Светлината и Мрака. Пазителят е част от този баланс, част от хармонията, от Общия ред. Ако пренебрегна законите, с които съм обвързана, този баланс ще бъде изложен на риск. — Погледна ме отново, гласът й потрепери. — Не мога да се намесвам дори ако става въпрос за живота ми. Дори ако така наранявам хората, които обичам.

Не проумявах напълно за какво говори, но знаех, че ме обича, както беше обичала майка ми. Ако отказваше да ни помогне, значи имаше основателна причина.

— Добре. Не можеш да ни помогнеш. Тогава само ме заведи до тази библиотека на чародейците и аз ще измисля нещо.

— Ти не си чародеец, Итън. Не можеш да вземеш такова решение.

Лена застана до мен и ме хвана за ръка.

— Решението е мое. И аз искам да отида.

Мариан кимна с глава.

— Добре, ще ви заведа. Следващия път, когато библиотеката е отворена. Нейното работно време не е като на Окръжната библиотека на Гатлин. Малко по-нередовно е.

Естествено.

31.X Хелоуин

Единствените дни, в които Окръжната библиотека на Гатлин не работеше, бяха официалните празници — Денят на благодарността, Коледа, Нова година, Великден. Напълно логично, като се замислиш, това бяха единствените дни, в които беше отворена Окръжната чародейска библиотека на Гатлин. Работното време не беше под контрола на Мариан.

— Ако не ви изнася, оплачете се на властите. Както казах, не аз съм измислила правилата. — Чудех се за кои точно власти говори — за тези, в чийто град бях живял през целия си живот, или за онези, чието съществуване е било крито толкова дълго от мен.

Лена обаче изглеждаше обнадеждена. За първи път тя сякаш повярва, че може и да успее да предотврати това, което смяташе за неизбежно. Мариан не ни даде никакви отговори, но ни предложи сламка, за която да се хванем, след като се оказа, че не можем да разчитаме на двамата най-важни хора в живота ни. Не че бяха отишли някъде, но и Макон, и Ама в момента ни се струваха много, много чужди. Не казах нищо на Лена, но без Ама аз бях загубен. А без Макон, бях сигурен, Лена не може да намери пътя си.

Мариан ни даде нещо — писмата на Итън и Женевиев, които бяха толкова стари и излинели, че направо прозираха, както и всичко, което с майка ми бяха събрали като информация за тях. Купчина стари листове в прашна кафява кутия, облепена отстрани с твърд картон в десен, наподобяващ дърво. Макар че на Лена й харесваше да преповтаря някои изречения — „Дните без теб кървят един след друг, докато накрая времето вече не е нищо повече, освен препятствие, което трябва да преодолеем“, в крайна сметка разполагахме само с една любовна история. Красива, но с много лош, истински черен край. Това беше всичко, което имахме.

Сега ни оставаше само да разберем какво всъщност търсим. Игла в купа сено, или в този случай — в картонена кутия. Затова започнахме да правим единственото нещо, което можехме. Започнахме да четем.

* * *

След две седмици с Лена бяхме прекарали повече време в проучване на писмата и другите документи, отколкото бих могъл да допусна, че е възможно. Колкото повече задълбавахме, толкова повече ни се струваше, че четем за самите себе си. Стояхме до късно нощем, опитвайки се да разгадаем мистерията около Итън и Женевиев, смъртния и чародейката, отчаяно търсещи да намерят начин да бъдат заедно независимо от обстоятелствата. В училище самите ние се сблъсквахме с някои проблеми. Все по-трудно ставаше просто да изкарваме тези осем часа дневно един след друг. Всеки ден измисляха нов начин да нервират Лена или мен. А в ден като Хелоуин имаха особено подходящ материал.