Прелестни създания

Линк си бъбреше отстрани с Лена, опитвайки се да я развесели, което не беше трудно, като се имаше предвид колко нелепо изглеждаше. Както казах, винаги мога да разчитам на Линк.

— Те наистина ме мразят. Това никога няма да спре, нали? — въздъхна Лена.

Линк размаха помпоните си, заподскача наоколо и изпищя като момиче.

— Да, наистина те мразят. Мразят всички, защо да си изключение?

— Щях да се притеснявам повече, ако те харесваха. — Наведох се към нея и поставих небрежно ръка около раменете й, поне се постарах да изглежда небрежно. Тя се извърна и ръката ми остана да виси във въздуха. Супер.

Не тук.

Защо?

Само влошаваш нещата, най-вече за себе си.

О, с нетърпение очаквам наказанието си.

— Я стига с тия лиготии. — Линк ме ръгна с лакът в ребрата. — Ще ме накарате да се чувствам зле — май сега съм единственият в това тъпо даскало, който ще изкара още една година сам, без гадже. Ще закъснеем за английски, а трябва да сваля този чорапогащник. Получавам някакъв обрив.

— Само да си взема книгите от шкафчето — обади се Лена. Косата й започна да се къдри по раменете й. Изпитвах някакво подозрение, но не казах нищо.

Емили, Савана, Шарлот и Еден стояха пред шкафчетата си и се оглеждаха в огледалата, закачени от вътрешните им страни. Шкафчето на Лена беше малко по-надолу по коридора.

— Не им обръщай внимание — казах аз.

Емили търкаше лицето си с кърпички „Клийнекс“. Черната луна на бузата й не се изтриваше, само се размазваше и ставаше по-голяма.

— Шарлот, имаш ли нещо за почистване на грим?

— Да.

Емили размаза с памуче тоалетното мляко по лицето си.

— Не излиза. Савана, нали каза, че ще се махне със сапун и вода?

— Да, маха се.

— Тогава защо не излиза? — Емили затръшна вратата на шкафчето си ядосано.

„Драмата“ привлече вниманието на Линк.

— Какво им става?

— Изглежда, че имат някакви проблеми — каза Лена, без дори да ги погледне.

Савана се опита да изтърка луната от лицето си.

— И моята не изчезва. — Луната се беше размазала по половината й буза. Почна да рови из чантата си. — Моливът ми е в чантата.

Емили извади своята чанта от шкафчето си и също започна да ровичка в нея.

— Забрави. Моят е тук.

— Какво, по дяволите… — Савана извади нещо от чантата си.

— Използвала си перманентен маркер?! — Емили се изсмя.

Савана държеше маркера пред себе си.

— Разбира се, че не. Нямам представа откъде се е появило това нещо!

— Толкова си тъпа. Това няма да излезе до купона довечера!

— Не мога да се разкарвам с тази гадост по лицето си цяла нощ! Ще бъда облечена като гръцка богиня, Афродита. Това напълно ще прецака костюма ми.

— Трябвало е да бъдеш по-внимателна. — Емили се порови още малко в сребристата си чантичка. Накрая не издържа и изсипа съдържанието й на пода пред шкафчето си. Навсякъде се разпиляха червила, гланцове и шишенца с лак. — Тук трябва да е.

— За какво говорите? — попита Шарлот.

— Моливът, който използвах сутринта. Няма го. — Емили вече беше привлякла публика около себе си, учениците се струпаха да видят какво става. Един маркер се изтърколи от чантата на Емили в средата на коридора.

— И ти си използвала маркер!

— Не, естествено! — изпищя Емили и почна да търка още по-силно бузата си. Черната луна обаче ставаше все по-голяма и по-черна като при другите.

— Знам, че моят молив е тук — каза Шарлот и отключи вратата на шкафчето си. Отвори я, погледна вътре и остана известно време така, без да пророни нито дума.

— Както има? — попита Савана.

Шарлот извади ръката си. Държеше маркер.

Линк размаха помпоните си.

— Мажоретките са върхът!

Погледнах към Лена.

Маркер?

На лицето й се появи пакостлива усмивка.

Май каза, че не можеш да контролираш силите си.

Късметът на начинаещия.

До края на деня всички в „Джаксън“ говореха само за мажоретките. Очевидно всяка от тях, която се беше маскирала като вещица — като Лена, беше използвала перманентен маркер, за да нарисува полумесеца на бузата си, а не молив или очна линия. Мажоретки. Подигравките нямаха край.

Всичките се размотаваха из училище и останалия град, пееха в църковния хор викаха и подскачаха на мачовете с черен маркер на лицата си през следващите няколко дни, докато чернилката не падна от само себе си. Мисис Линкълн и мисис Сноу направо откачили, като разбрали за станалото.

Искаше ми се да ги бях видял.

* * *

След училище придружих Лена до колата й, което беше само извинение, за да я държа за ръка още малко. Пронизващите като ток удари, които изпитвах, когато я докосвах, не бяха такава пречка, каквато някой би си помислил, че ще бъдат. Независимо как се чувствах, дали изгарях, или се тресях вътрешно, или дори още по-силно — сякаш бях ударен от мълния, трябваше да бъда близо до нея. Беше ми нужно като въздуха, водата или храната. Нямах избор. Това беше по-страшно от цял месец Хелоуин. И направо ме убиваше.