Прелестни създания

— Един момент, мисис Линкълн. — Запалих лампата на верандата и отключих вратата. Когато обаче се опитах да я отворя, вратата заяде. Проверих ключалката отново — все още беше заключена, макар да бях сигурен, че току-що превъртях ключа.

— Итън?

Отключих отново. Ключалката се превъртя сама обратно, преди дори да вдигна ръката си от дръжката.

— Мисис Линкълн, съжалявам, вратата нещо заяжда.

Натиснах дръжката с цялата си сила, което беше малко трудно, защото се налагаше да жонглирам с конзолата. Нещо падна пред мен на пода. Наведох се да го вдигна. Глава чесън, увита в една от кърпичките на Ама. Трябваше да се досетя, че сигурно е сложила по един такъв амулет на всяка врата и всеки прозорец. Малките традиции на Ама за Хелоуин.

Все още обаче нещо пречеше на вратата да се отвори, точно както онзи ден нещо искаше да отвори вратата на кабинета за мен. Колко още ключалки щяха да се отварят или затварят от само себе си в тази къща? Какво ставаше тук?

Отключих още веднъж и натиснах силно. Вратата се отвори така рязко, че се удари в стената на къщата. Светлината от верандата осветяваше мисис Линкълн в гръб — тъмна фигура на фона на бледото сияние от лампата на верандата. Очертанията на силуета й бяха размити. Тя втренчи поглед в конзолата в ръката ми.

— Видеоигрите ще повредят мозъка ти, Итън.

— Да, госпожо.

— Донесох ти сладки. Като предложение за мир. — Тя протегна подноса към мен. Трябваше да я поканя да влезе. Тук имаше формула за всяка ситуация. Наречете го „маниери“, ако искате. Южняшко гостоприемство. Но бях пробвал това с Ридли и не мина много добре. Поколебах се.

— Какво правите тук, госпожо? Линк не е при мен.

— Разбира се, че не е. Той е на партито у семейство Сноу, където в момента има късмета да се намира всеки достоен представител на гимназия „Джаксън“. Бяха ми нужни доста телефонни разговори, за да му издействам покана, като се има предвид поведението му напоследък.

Все още не разбирах. Познавах мисис Линкълн през целия си живот. Винаги е била странна личност. Заета да цензурира книгите в библиотеката, да уволнява учители от училище, да съсипва репутацията на хората само за един следобед. Напоследък обаче се бе променила. Кръстоносният поход, който поведе срещу Лена, беше различен. Мисис Линкълн бе абсолютно фанатична и непоклатима в убежденията си, но тук имаше нещо повече. Нещо лично.

— Госпожо?

Изглеждаше някак… развълнувана.

— Направих ти сладки. Мислех, че можем да влезем вътре заедно и да си поговорим. Аз не воювам срещу теб, Итън. Не е твоя вината, че това момиче използва сатанинските си сили срещу теб. Би трябвало да си на партито, с приятелите си. С децата, които са част от нашата общност, от този град. — Продължаваше да държи почти пред лицето ми чинията със сладките, прословутите й сладки с двоен шоколадов пълнеж, които винаги свършваха първи на годишната кулинарна разпродажба в Баптистката църква. Бях израснал с тях. — Итън?

— Госпожо?

— Може ли да вляза?

Не помръднах. Ръката ми стисна по-силно конзолата. Гледах сладките, но внезапно спрях да изпитвам глад. Не само тази жена, но дори чинията й и трошичка от сладките й не бяха добре дошли в дома ми. Моята къща, също както „Рейвънуд“, сякаш беше започнала да има собствено мнение. Нито една част от мен и от дома ми не желаеше да допусне мисис Линкълн да влезе вътре.

— Не, госпожо.

— Какво каза, Итън?

— Не. Госпожо.

Очите й се присвиха. Бутна чинията към мен, като че ли щеше да влезе и без разрешението ми, но тя отскочи обратно назад. Все едно между мен и нея имаше невидима стена. Видях чинията да се преобръща и да пада на земята, разбивайки се на десетки парченца керамика и шоколад върху изтривалката ни за крака с надпис „Честит Хелоуин“. Ама щеше да е бясна на сутринта.

Мисис Линкълн отстъпи внимателно назад към стълбите и после изчезна в мрака със стария „Пустинен пясък“.

* * *

Итън!

Гласът й ме изтръгна внезапно от съня ми. Сигурно се бях отнесъл. Маратонът на филми на ужасите беше свършил, на екрана на телевизора имаше само размити линии и се чуваше гадно пращене.

Чичо Макон! Итън! Помощ!

Лена пищеше. Някъде. Усещах ужаса в гласа й, а главата ми се пръскаше от такава болка, че за секунда забравих къде се намирам.

Някой да ми помогне, моля!

Външната врата беше отворена, вятърът я блъскаше отново и отново. Звукът отекваше в стените като изстрели.

Ти каза, че ще бъда в безопасност тук!

„Рейвънуд“.

Грабнах ключовете за старото волво и хукнах.

Не помня как съм стигнал до „Рейвънуд“, но на няколко пъти почти излязох от пътя. Не можех да се съсредоточа, изобщо не гледах къде и как карам. Лена я болеше толкова много, а връзката помежду ни беше така силна, че за малко да припадна само от усещанията, които тя ми предаваше.

И писъците.

Писъците не спираха от момента, в който се събудих, до мига, в който натиснах луната на трегера и влетях в имението.