Прелестни създания

— Не мислиш ли, че е нещо повече от странно? Можем да правим това келтското нещо, Ридли влиза в „Рейвънуд“ благодарение на мен, дори чичо ти признава, че мога да те закрилям по някакъв начин. Как е възможно? Все пак аз не съм магьосник, чародеец, или каквото там още може да има във вашия свят. Родителите ми са различни от хората тук, но не чак толкова различни.

Тя се отпусна на рамото ми.

— Може би не е задължително да си чародеец, за да имаш някакви сили.

Прибрах разпилелите се къдрици зад ушите й.

— Може би просто трябва да си влюбен в някого.

Казах го ей така. Без глупави шегички, без да променям темата. За пръв път в живота си не се срамувах от подобно нещо, защото беше истина. Бях влюбен. Мисля, че винаги съм бил влюбен. И тя го разбра, ако не го знаеше вече, защото нямаше връщане назад. Не и за мен.

Лена погледна към мен и целият свят изчезна. Сякаш бяхме само двамата, сякаш светът винаги се беше състоял само от нас и затова не ни беше нужна никаква магия. Беше някак тъжно, но и прекрасно същевременно. Не можех да бъда около нея, без да изпитвам тези чувства, без да усещам всички емоции накуп.

За какво мислиш?

Тя се усмихна.

Мисля, че можеш и сам да се досетиш. Можеш да прочетеш надписа на стената.

И докато го казваше, на стената започна да се появява надпис. Бавно, дума по дума.

„Не само ти си влюбен.“

Думите се изписваха от само себе си със същия почерк като останалите в стаята. Бузите на Лена лекичко поруменяха и тя прикри лицето си с ръце.

— Ще бъде доста неудобно, ако всичко, което си помисля, започне да се появява по стените.

— Не го ли направи нарочно?

— Не.

Няма защо да се срамуваш.

Свалих ръцете й.

Защото аз се чувствам по същия начин като теб.

Очите й бяха затворени. Наведох се да я целуна. Беше бегла целувка, даже не приличаше много на истинска. Но сърцето ми заби лудо.

Тя отвори очи и се усмихна.

— Искам да чуя и другото. Как ми спаси живота.

— Не си спомням дори как стигнах до тук, а после не можех да те намеря и къщата ви беше пълна с всички онези страшни хора, които изглеждаха така, сякаш бяха маскирани като за карнавал.

— Не бяха маскирани.

— Досетих се.

— И после ме намери? — Отпусна главата си в скута ми и ме погледна усмихнато. — Скитал си из коридорите и стаите на белия си жребец и накрая ме спаси от сигурна смърт от ръцете на злия магьосник?

— Не се шегувай. Наистина беше страшно. И нямаше жребец, по-скоро куче.

— Последното, което си спомням, е как чичо Макон говори нещо за обвързването. — Лена навиваше къдриците на пръста си със замислено изражение.

— Какъв беше онзи кръг?

— Sanguinis circus. Кръвният кръг.

Опитах се да не изглеждам много уплашен. Едва бях понесъл представата за Ама и пилешките кости. Не мисля, че бих издържал гледката на истинска кръв, била тя и от пилета. Поне се надявах, че като говорят за кръв, имат предвид пилешка.

— Не видях никаква кръв.

— Не истинска кръв, глупаче. Кръв като връзка, като семейство. Цялото ми семейство е тук за празника, спомняш ли си?

— Да, извинявай.

— Казах ти. Хелоуин е могъща нощ за магии и заклинания.

— А какво точно правите в този кръг?

— Макон искаше да сложи заклинание за обвързване на „Рейвънуд“. Имението винаги е обвързано, но подновяваме заклинанието на всеки Хелоуин за следващата година.

— Но нещо се е объркало.

— Предполагам, защото бяхме в кръга и после чух как чичо Макон говори на леля Дел и всички започнаха да крещят и да споменават името на някаква жена. Някаква си Сара…

— Сарафина.

— Сарафина. Това ли беше името? Никога не съм го чувала преди.

— Сигурно е от Мрака, тъмен чародеец. Всички изглеждаха, не знам… уплашени. Чичо ти май беше уплашен. Знаеш ли какво е станало? Наистина ли е искала да те убие?

Всъщност не бях сигурен, че искам да знам отговора.

— Не знам. Не си спомням много, с изключение на гласа — като че ли някой ми говореше някъде отдалече. Но не запомних какво казваше. — Сви се в скута ми и небрежно се облегна на гърдите ми. Почти усещах как бие сърцето й, като малка уплашена птичка в клетка. Бяхме толкова близо, колкото могат да бъдат двама души, без да се поглеждат един друг. А тази сутрин ми се струваше, че и двамата предпочитахме да бъде точно така. — Итън. Губим време. Няма смисъл. Каквото и да е било това, която и да е тя, не мислиш ли, че е дошла за мен, защото след четири месеца ще стана чародеец от Мрака?

— Не.

— Не? Само това ли ще кажеш за най-лошата нощ в живота ми, нощта, в която почти ме убиха? — Лена се отдръпна от мен.

— Помисли малко. Щеше ли тази Сарафина — която и да е — да те преследва, ако си от лошите? Не, добрите щяха да те преследват. Виж Ридли. Никой от семейството ти не размаха приветствени знамена, за да я приветства.

— С изключение на теб. Голям глупак се оказа. — Сръга ме закачливо в ребрата.

— Именно. Защото аз не съм чародеец, аз съм един жалък смъртен. И ти сама каза, че ако тя ми нареди да скоча от скала, аз ще скоча.