Прелестни създания

— Мариан? Майка ми… идвала ли е тук? — Не можех да не попитам. Не можех да мисля за нищо друго.

Мариан ме погледна, очите й искряха странно.

— Майка ти ме уреди с тази работа.

След тези думи премина през илюзорната решетка надолу към „Lunae libri“. Бу Радли излая, но беше прекалено късно да се върнем назад.

* * *

Стълбището беше студено, на места между камъните беше пораснал мъх, въздухът беше влажен. Мокри неща, шмугващи се из малки дупки, неща, заравящи се в земята — не беше трудно да си представя колко удобно се чувстват тук долу.

Стараех се да не мисля за последните думи на Мариан. Не можех да повярвам, че майка ми е слизала по тези стълби. Не вярвах, че е знаела за този свят, в който тепърва встъпвах — или май трябваше да кажа, за света, който настъпваше около мен. Но тя е била тук и не спирах да се чудя как е възможно това. Дали също е попаднала случайно, или някой я е поканил вътре? Това правеше всичко някак много по-реално — че с мама споделяхме една и съща тайна, макар тя да не беше до мен в действителност.

Но аз бях тук, слизах по каменните стълби, които бяха изтъркани като в стара църква. От двете страни на стълбището се виждаха големи каменни блокове — основата на старо помещение, съществувало на мястото на сградата на ДАР дълго преди самата тя да бъде построена. Погледнах надолу по стълбите, но виждах само груби очертания, неясни форми в мрака. Мястото не ми приличаше на библиотека. Приличаше по-скоро на това, което винаги е било. Крипта.

В края на стълбите, в сенките на криптата, се очертаваха множество колони — четирийсет или петдесет, над които се издигаха малки куполи, преливащи в сводест таван. След като очите ми привикнаха със светлината, видях, че всички колони бяха различни. Някои бяха наклонени като прегъващи се от възрастта стари дъбове. Заради сенките им кръглата стая приличаше на спокойна, тъмна гора. Нямаше начин да се разбере колко далече стига, тъй като във всяка посока помещението се сливаше с мрака.

Мариан пъхна ключа си в първата колона, на която имаше издълбана малка луна. Факлите по стените се запалиха сами и осветиха стаята с мигаща светлина.

— Красиви са — въздъхна Лена. Виждах, че косата й продължаваше да се къдри и се зачудих как ли й действа това място. Сигурно никога не бих могъл да разбера.

Живи са. Мощни. Като истината, всяка истина на света е тук някъде.

— Събрани са от всички краища на земното кълбо много преди моето време. Истанбул. — Мариан посочи към върховете на колоните, към украсената им част — капителите. — Това е от Вавилон. — Посочи към друга, която имаше четири глави на ястреби, гледащи в различните посоки на света. — Египет, „Окото на Бога“. — Докосна с ръка друга, драматично гравирана с лъвска глава. После погали съседната колона. — Асирия.

Прокарах ръка по стената. Дори камъните бяха гравирани. На някои имаше изсечени лица, на други хора, животни, птици, гледащи сред гората от колони като хищници. Имаше камъни със символи, които не разпознавах, с йероглифи на чародейци и магьосници и от култури, за чието съществуване сигурно и не подозирах.

Продължихме напред, извън криптата, която явно беше някакъв вид вход. Факлите отново се запалиха сами, една след друга, сякаш само ни чакаха да минем покрай тях. Видях, че колоните се извиваха в кръг около каменна маса в центъра на стаята. Лавици с книги — поне предполагах, че са това — излизаха от централния кръг като спици на колело и се губеха някъде в мрака, а на височина се издигаха чак до тавана, образувайки застрашителен лабиринт, сред който всеки смъртен би могъл да се загуби. В самата стая нямаше нищо друго, освен колоните и кръглата каменна маса.

Мариан спокойно свали една факла от халката на стената с формата на желязна луна и ми я подаде. Даде друга на Лена и взе една за себе си.

— Поогледайте се наоколо. Аз трябва да проверя пощата. Може да имам искания от другите клонове.

— За книги? — Не ми беше хрумвало, че има и други чародейски библиотеки.

— Разбира се. — Мариан се запъти обратно към стълбите.

— Чакай. Как получаваш поща тук?

— По същия начин, както и ти. Карлтън Ийтън ни я доставя „и в слънце, и в дъжд“. — Естествено, Карлтън Ийтън беше в течение на нещата. Това вероятно обясняваше защо именно той беше закарал онази вечер Ама до блатото. Зачудих се дали отваря и пощата на чародейците, както правеше с тази на простосмъртните жители на Гатлин. Какво ли още не знаех за Гатлин и за хората в него?

— Няма много като нас, но все пак сме повече, отколкото смяташ. Не забравяй, че „Рейвънуд“ е тук по-отдавна, отколкото тази стара сграда. Чародейците са в този окръг много преди да се появят смъртните.

— Може би затова хората в града са толкова странни — пошегува се Лена с мен, но мислите ми все още бяха заети с Карлтън Ийтън.