Прелестни създания

Лена седеше, все още мокра до кости, увита в одеяло. Приличаше на петгодишно дете. Взирах се в старата дъбова врата зад нея, чудейки се дали бих могъл сам да изляза някога оттук. Малко вероятно. Бяхме изминали трийсетина крачки навътре по пътеките, после слязохме по някакви стълби, минахме през поредица от малки врати, докато стигнахме в уютния кабинет, който очевидно беше нещо като читалня. Коридорът изглеждаше безкраен, с врати на всеки няколко метра като в подземен хотел.

В мига, в който Макон се отпусна на един стол, в центъра на масата се появи сребърен сервиз за чай с точно пет чаши и поднос със сладки. Може би Кухнята обслужваше и библиотеката.

Огледах се наоколо. Нямах представа къде се намирам, но знаех едно. Бях някъде в Гатлин и въпреки това се чувствах като на най-далечното възможно място от родния си град, който някога мислех, че познавам добре.

Опитах се да се наместя удобно в тапицираното кресло, което изглеждаше като от времето на крал Хенри XIII. Всъщност не бих се учудил, ако наистина му беше принадлежало. Килимът на стената също изглеждаше като нещо, висяло някога в древен замък или поне в „Рейвънуд“. На него с тъмносини и сребристи нишки беше изтъкано съзвездие. Всеки път, когато погледнех към него, луната се появяваше на различно място.

Макон, Мариан и Ама седяха от другата страна на масата. Да кажем, че с Лена бяхме закъсали, щеше да бъде доста мек израз. Макон беше бесен, чашата му с чай кипеше пред него. Гневът на Ама беше достигнал дори още по-големи размери.

— Как можа да си помислиш дори за миг, че имаш правото да решиш дали момчето ми е готово за Подземния свят? Лила щеше да те изяде с парцалите, ако беше тук. Прекрачи границата, Мариан Ашкрофт.

Ръцете на Мариан трепереха, докато повдигаше чашата с чай към устните си.

— Твоето момче? А племенницата ми? Все пак тя беше нападната, нали така? — Макон и Ама направо щяха да ни разкъсат. Не смеех да погледна към Лена.

— Създаваш проблеми от деня, в който си се родил, Макон. — Ама се обърна към Лена. — Но не мога да повярвам, че ти, Лена Дюшан, забърка момчето ми в тази каша.

Лена изгуби контрол.

— Разбира се, че ще го забъркам в каша! Аз правя лоши неща! Кога ще го разберете? Отсега нататък ще става само по-лошо.

Целият поднос за чай полетя във въздуха и замръзна там. Макон погледна към него, без да мигне. Проблем. Подносът се разклати и нежно се приземи обратно на масата. Лена гледаше чичо си, сякаш бяха сами в стаята.

— Ще стана Мрак и не можеш да направиш нищо, за да го спреш.

— Това не е вярно.

— Не е ли? Ще свърша точно като ма… — не довърши изречението.

Одеялото падна от раменете й и тя хвана ръката ми.

— Трябва да се махнеш, Итън. Остави ме. Преди да е станало твърде късно.

Макон я погледна с раздразнение.

— Няма да станеш Мрак. Не се поддавай толкова лесно на манипулации. Тя иска да мислиш така. — Начинът, по който произнесе „тя“, ми напомни за начина, по който казваше „Гатлин“. Остави чашата си на масата. — Тийнейджъри. Винаги всичко при тях е толкова апокалиптично.

Ама разтърси глава.

— На някои неща им е писано да станат, на други не. Има много време, преди да видим края на тази история.

Чувствах как ръката на Лена трепери в моята.

— Те са прави, Лена. Всичко ще бъде наред.

Тя дръпна ръката си.

— Всичко ще бъде наред? Майка ми, Катаклистът, се опитва да ме убие. Видение отпреди повече от сто години току-що ни разкри, че цялото ми семейство е било прокълнато от времето на Гражданската война. Шестнайсетият ми рожден ден е след два месеца, а ти можа да измислиш само това?

Въпреки гнева си Лена ми позволи отново да хвана ръката й.

— Видях същото, което и ти. Книгата избира кого да вземе. Може би няма да избере теб. — Знаех, че се ловя за сламка, но нямаше какво друго да направя.

Ама погледна към Мариан и тръсна чинийката на чашата си върху масата. Чаят се разля по нея.

— Книгата?

Макон беше впил очи в мен, сякаш искаше да пробие дупки в съзнанието ми. Опитах се да отвърна смело на погледа му, но не успях.

— Книгата от виденията ни.

Не казвай нищо повече, Итън.

Трябва да им кажем. Не можем да се справим сами.

— Нищо особено, чичо Макон. Дори не знаем какво означават тези видения. — Лена явно не искаше да се предаде, но след тази нощ бях на мнение, че трябва да го направим. Нещата излизаха извън контрол. Усещах, че потъвам все повече и не мога да спася себе си, а какво остава за нея.

— Може би виденията означават, че не всеки от твоето семейство става Мрак, когато бъде Призован. Ами леля Дел? Рийс? Смяташ ли, че малката сладка Риан ще стане част от Мрака, след като дарбата й е да лекува хората? — казах аз, премествайки се по-близо до нея.

Лена се отпусна назад в стола си.

— Не знаеш нищо за моето семейство.

— Но в този случай е прав, Лена. — Макон я гледаше вече почти отчаяно.

— Откъде знаеш? Никога не си срещал майка ми. Както и аз самата впрочем, като изключим физическите нападения, които изглежда никой не може да предотврати.

Макон се опита да я успокои: