Прелестни създания

— Да излезем малко, моля те. Затворът само ще те депресира повече.

— След два дни ще се превърна в Ридли. Това си е достатъчно депресиращо. — Поклати тъжно глава и седна на ръба на верандата. Настаних се до нея. Тя дори не ме погледна, само се взираше в белите си затворнически гуменки. Запитах се откъде знае как изглеждат затворническите гуменки.

— Връзките за обувки. Тук си сбъркала.

— Как така?

Посочих към стъпалата й.

— В затвора ти вземат връзките за обувки.

— Трябва да ме оставиш, Итън. Всичко свърши. Не мога да предотвратя рождения си ден, нито проклятието. Не мога повече да се преструвам, че съм обикновено момиче. Не съм като Савана Сноу или Емили Ашър. Аз съм от друг свят, аз съм чародейка.

Взех шепа камъчета от долното стъпало на верандата и метнах едно колкото можех по-далече.

Няма да ти кажа „сбогом“, Лена.

Тя взе камъче от ръката ми и също го запрати в далечината. Пръстите й докоснаха леко моите и усетих слабата топлина, която премина към мен. Опитах се да запомня усещането.

Може и да нямаш шанса да го направиш. Ще си отида и дори няма да си спомням какво съм изпитвала към теб.

Нямаше да се примиря. Не можех да я слушам, като говореше така. Този път камъчето удари едно дърво.

— Нищо не може да промени чувствата, които изпитваме един към друг. Сигурен съм в това.

— Итън, сигурно няма да чувствам нищо.

— Не го вярвам. — Хвърлих останалите камъчета в избуялата трева в двора. Не знам къде паднаха, не се чу никакъв звук. Но продължавах да гледам напред, в мрака, преглъщайки сълзите, които се стичаха в гърлото ми.

Лена протегна ръка към мен, но после се поколеба. Свали я бавно.

— Не ми се сърди. Не съм искала да стане така.

Прекъснах я рязко.

— Може би не, но ако утре е последният ни ден заедно? И вместо да го прекараме един с друг, ти стоиш затворена тук и се жалваш, все едно вече си Призована.

Тя се изправи.

— Не разбираш. — Чух вратата да се затваря зад гърба ми, когато тя се прибра обратно в къщата, в килията си, или каквото беше в момента.

Не бях имал гадже дотогава, така че не бях готов да се справям с всичко това — дори не знаех как да го наричам. Да не говорим пък за гадже-чародейка. Тъй като нямах по-добра идея, станах, отказах се от борбата, качих се на колата и отидох на училище — със закъснение, както обикновено.

* * *

Двайсет и четири часа. Атмосферното налягане беше ниско, над Гатлин се задаваше буря. Не можеше да се каже дали ще вали сняг или градушка, но небето просто не изглеждаше добре. Днес можеше да се случи всичко. В часа по история погледнах през прозореца и видях нещо, което приличаше на погребално шествие — катафалката на Макон Рейвънуд, следвана от седем черни линкълна. Минаха през целия град и покрай гимназията на път за „Рейвънуд“. Никой не слушаше вече мистър Лий, който обясняваше за предстоящата възстановка на битката при Хъни Хил — може би не най-известното сражение от Гражданската война, но това, с което хората от Гатлин се гордееха най-много.

— През 1864 г. Шърман заповядва на генерал Джон Хач и на съюзническите войски под неговото командване да пресекат пътя към Чарлстън и Савана, за да попречат на силите на Конфедерацията да спрат техния „Марш към морето“. Но благодарение на няколко „погрешни навигационни разчети“, армията на Севера закъснява.

Той се усмихна гордо, докато пишеше „погрешни навигационни разчети“ на дъската. Добре, разбрахме, северняците са били тъпаци. Това е основната идея на битката при Хъни Хил, идеята на Войната между щатите, както ни я преподаваха на нас още от детската градина. Пренебрегвайки, разбира се, факта, че Северът всъщност печели войната. В Гатлин всички говорят за това като за някакво джентълменско отстъпление от страна на по-благородния и великодушен Юг.

Но днес никой не гледаше към черната дъска. Всички зяпаха през прозорците. Черните линкълни следваха катафалката в строен конвой по улицата зад стадиона. След като Макон се разкри „пред света“, така да се каже, вече се забавляваше с появите си из града. За човек, който излиза само нощем, успяваше да привлече доста внимание.

Някой ме ритна по глезена. Линк се наведе към мен, за да не може мистър Лий да види лицето му.

— Пич. Според теб кой е в тези коли?

— Мистър Линкълн, ще ни разкажете ли какво става след това? Особено след като вашият баща ще ръководи кавалерията утре? — Мистър Лий гледаше към нас с кръстосани на гърдите ръце.

Линк се закашля престорено. Баща му, доста страховит поне на външен вид мъж, имаше честта да ръководи кавалерията във възстановката на битката, откакто Ърл Ийтън старши почина миналата година. Това беше единственият начин участниците в южняшката войска на Гатлин да се издигнат в по-висш ранг. Някой трябваше да умре.

— Да, един момент, мистър Лий. Ей сега. Ъъъ, печелят битката и губят войната, или беше обратното? Не съм много сигурен как точно трябваше да го запомня.

Мистър Лий пропусна коментара му покрай ушите си.