Прелестни създания

Очаквах малко повече подготовка, но все пак бях просто един смъртен. Какво ли разбирах? Не послушах Лена и не отидох там, където ми посочи, но отстъпих малко встрани. Държеше книгата с една ръка, което си беше истински подвиг, защото тя тежеше много. Пое си дълбоко дъх. Очите й бавно започнаха да минават по редовете, докато четеше заклинанието.

— За да намериш това, което липсва, развържи възела, завърти го и го усучи, призови това заклинание, за да открия това, което желая…

Погледна нагоре и произнесе последния ред ясно и високо:

— … това, което търся.

Около секунда не се случи нищо. Облаците все още се носеха бавно над нас, въздухът беше все така студен. Не проработи. Лена присви рамене. Знаех, че си мисли същото. А после и двамата го чухме — силен тътен, отекващ като в тунел. Дървото зад мен пламна. Буквално се запали като факла от дънера към върха. Пламъците обхванаха ствола му, а после и всичките клони. Не бях виждал нищо да пламва толкова бързо.

Дървото пушеше силно. Издърпах Лена встрани от огъня, и двамата кашляхме силно от дима.

— Добре ли си? — Отместих черните къдрици, паднали по лицето й. — Е, очевидно не свърши работа. Освен ако не си искала да си накладеш огън за голямо барбекю.

Лена се усмихна леко.

— Казах ти, че нещата могат да се объркат.

— Вече е ясно.

Погледнахме към обгорелия кипарис. Оставаха пет дни.

* * *

Четири дни. Буреносните облаци бяха надвиснали застрашително над Гатлин, а Лена стоеше затворена и болна вкъщи. Реката преля и изми пътищата в северната част на града. Местните новини обвиняваха глобалното затопляне, но аз знаех, че причината е друга. Докато бях в час по алгебра, с Лена спорехме за книгата, което не помогна за представянето ми на теста.

Забрави за книгата, Итън. Писна ми. Не ни помага.

Не можем да забравим за нея. Тя е единственият ни шанс. Чу чичо си. Тя е най-могъщата книга във вашия свят.

Освен това е книгата, прокълнала цялото ми семейство.

Не се отказвай. Отговорът е някъде в нея.

Губех я, тя не искаше да ме чуе и бях на път да се проваля за трети път на важен изпит този срок. Страхотно.

Между другото, можеш ли да опростиш 7х — 2(4х — 6)?

Знаех, че може. Беше минала този материал и вече беше на тригонометрията.

Това какво общо има с книгата?

Нищо. Но ще ме скъсат на теста.

Лена въздъхна тежко.

Да имаш гадже-чародейка определено си има и предимства.

Три дни. Из града започнаха да се спускат кални наноси, а покривът на салона рухна на места от силните дъждове. Мажоретките нямаше да могат да репетират известно време, а Дисциплинарният комитет трябваше да си намери ново място за своите процеси срещу вещици. Лена не идваше на училище, но беше в главата ми постоянно. Говореше все по-тихо, докато накрая почти не я чувах сред хаоса на поредния ден в гимназия „Джаксън“.

Седях сам в училищния стол. Не можех да ям. За първи път откакто бях срещнал Лена, погледнах съучениците си и изпитах пристъп на нещо, което дори не знаех как да определя. Завист? Животът им беше толкова лесен, толкова прост. Проблемите им бяха обикновени, дребни — проблеми на смъртни. Каквито би трябвало да бъдат и моите. Улових погледа на Емили. Савана седна на шега в скута й и всички наоколо се засмяха по познатия ми престорен начин. Не, не беше завист. Не бих заменил Лена за това.

Не можех да си представя, че ще се върна към този обикновен, дребен живот.

* * *

Два дни. Лена дори не ми говореше. Половината покрив на щабквартирата на ДАР се събори от силните ветрове. Регистрите на членовете, които мисис Линкълн и мисис Ашър попълваха от години — фамилните дървета, започващи от пристигането на „Мейфлауър“54 и Революцията, бяха унищожени. На патриотите на окръг Гатлин щеше да им се наложи отново да събират доказателства, че кръвта им е по-добра от нашата.

На път за училище отидох с Бричката до „Рейвънуд“ и тропах по вратата с цялата си сила. Лена дълго време не излизаше. Когато най-накрая отвори вратата, видях защо. Къщата се беше променила за пореден път. Отвътре приличаше на строго охраняван затвор. Прозорците имаха решетки, стените бяха покрити с бетон освен тези в първата дневна, които бяха боядисани в оранжево и тапицирани с нещо меко. Лена носеше оранжев гащеризон с номер 1102 — нейния рожден ден, ръцете й бяха покрити с числа. Всъщност беше доста секси, косата й падаше свободно около лицето. Дори затворническият костюм й стоеше добре.

— Какво става, Лена?

Тя проследи погледа ми.

— О, това ли? Нищо, просто шега.

— Не знаех, че Макон може да се шегува.

— Не може. Шегата е моя.

— Откога можеш да контролираш къщата?

Лена сви рамене.

— Просто се събудих вчера и тя изглеждаше така. Явно е било в ума ми. Къщата е слушала мислите ми, предполагам.