Прелестни създания

— Смъртни, за вас всичко е само черно и бяло. Не съм ловец, не си търся плячка. Бъркаш ме с брат ми, Хънтинг. Не се интересувам от кръвта. — Потръпна при самата мисъл. — Нито от кръв, нито от плът. — Запали пурата си и я завъртя между пръстите си. Ама ще полудее, като усети миризмата утре сутринта. — Всъщност от това ми се гади.

Губех търпение. Не бях спал от дни и ми беше писнало всички да увъртат, когато ги питам нещо. Исках отговори и ги исках сега.

— Омръзна ми от вашите гатанки. Отговорете на въпроса! Какво правите в стаята ми?

Макон отиде при евтиния въртящ се стол до бюрото ми и седна на него с елегантно движение.

— Да кажем, че подслушвах.

Докопах една намачкана на пода фланелка на баскетболния отбор и я нахлузих през главата си.

— Какво точно подслушвахте? Да не е някоя от чародейските ви сили?

— Опасявам се, че не. Технически аз не съм чародеец.

Преглътнах с мъка. Макон Рейвънуд никога не напускаше къщата си през деня. Можеше да се появява изневиделица, да гледа хората през очите на маскирания като куче вълк и да изсмуче живота от тъмен чародеец, без дори да му мигне окото. Ако той самият не беше чародеец, значи имаше само едно възможно обяснение.

— Вие сте вампир.

— Мога да те уверя със сигурност, че не съм. — Изглеждаше отегчен. — Толкова банална фраза, такова клише — доста обидно при това. Предполагам, че вярваш и във върколаци, и в извънземни. Виновна е телевизията. — Дръпна силно от пурата си. — Не ми е приятно, че те разочаровам. Аз съм Инкуб. Сигурен съм, че Амари щеше скоро да ти го каже, тъй като тя ужасно много иска да изкара наяве всичките ми тайни.

Инкуб? Дори не знаех дали трябва да се уплаша. Явно е личало, че не разбирам за какво говори, защото Макон се почувства длъжен да ми обясни:

— Нашата природа е такава, че джентълмените като мен имат определени умения, но те са пряко свързани с физическата ни сила, която трябва редовно да подхранваме. — Имаше нещо притеснително в начина, по който произнесе „подхранваме“.

— Какво имате предвид под „подхранвам“?

— Поради липса на по-подходящ израз, ще кажа, че се храним от смъртните, за да се подсилим.

Стаята започна да се върти около мен. Или пък Макон се въртеше.

— Итън, седни. Побледнял си. — Макон пристъпи към мен и ме поведе към леглото. — Както казах, използвам глагола „храня“, защото няма как по друг начин да ти го обясня. Само Кървавите инкуби се хранят с кръвта на смъртните, а аз не съм такъв. Макар и двата вида да сме лилуми — такива, които живеят в Абсолютния мрак, моят вид специално е напълно еволюирал. Вземам нещо, което вие, смъртните, имате в изобилие, нещо, от което дори не се нуждаете.

— Какво?

— Сънищата ви. Фрагменти, отделни частици… Идеи, желания, страхове, спомени — нищо, което да ви липсва. — Думите се носеха от устата му така леко, сякаш напяваше заклинания. Стараех се да следвам мисълта му, да проумея това, което казва, но сякаш в главата ми имаше плътна мъгла.

И после разбрах. Парчетата от пъзела се подредиха.

— Сънищата ми… Вземали сте части от тях? Изсмуквали сте ги от главата ми? Затова не мога да си ги спомня до края?

Макон се усмихна и тръсна пепелта от пурата си в празната кутия от кока-кола на бюрото ми.

— Признавам, виновен съм. Но не мога да се съглася с това „изсмуквам“. Не е особено подходящ израз.

— Ако сте изсмуквали, пардон, крали сънищата ми, значи знаете как свършват, знаете какво става накрая. Можете да ми кажете, за да го спра.

— Опасявам се, че не мога. Съвсем съзнателно съм събирал именно тези парчета от сънищата ти.

— Защо не искате да видим какво ще се случи?

— Изглежда, че и без това знаеш прекалено много, макар аз самият да не разбирам всичко напълно.

— Стига с тия гатанки! Казвате ми, че бих могъл да спася Лена, че имам тази сила. Защо не ми обясните какво, по дяволите, става, мистър Рейвънуд. Уморен съм и ми писна всички да ме лъжат.

— Не мога да ти кажа нещо, което не знам, синко. Ти се оказа голяма мистерия.

— Не съм ви син.

— Мелхизедек Рейвънуд! — Гласът на Ама прогърмя над нас като камбана.

Макон за миг загуби обичайното си хладнокръвие.

— Как смееш да влизаш в тази къща без позволението ми! — Стоеше на прага на стаята ми в домашния си халат и с дълго въже с някакви мъниста по него. Ако не я познавах, щях да кажа, че е обикновен гердан. Ама усука ядосано амулета с мъниста около китката си. — Имаме споразумение. Тази къща не е в твоя територия. Отивай някъде другаде да си вършиш нечистите дела.

— Не е толкова просто, Амари. Момчето вижда разни неща в сънищата си, неща, опасни и за двамата.

Очите на Ама се разшириха от гняв.

— Храниш се от момчето ми? Това ли ми казваш? И нима се предполага да се почувствам по-добре?

— Успокой се. Правя само това, което е необходимо, за да защитя и Итън, и Лена.

— Знам какво правиш и какво си ти, Мелхизедек, и че когато му дойде времето, ще се разправяш със самия Дявол. Не води това зло в дома ми.

— Направих избора си преди доста време, Амари. Боря се с това, което ми е предопределено да бъда. Боря се с него всяка нощ от живота си. Но аз не съм Мрак, не и докато се налага да се грижа за детето.