Прелестни създания

— Странно. — Лена се пресегна към друга книга. „Южна Каролина: От люлка до гроб“. Беше отворена на 17-а страница. Обърна я на 18-а, но тя отново се върна в старото положение.

Отметнах косата от очите си.

— Тези страници обаче не казват нищо, те са по-скоро като карта. Книгите на Мариан бяха отворени на определени страници, защото се опитваха да ни кажат нещо като послания. Книгите на мама не ми говорят нищо.

— Може би е някакъв код.

— Мама не разбираше от математика. Тя беше писател — казах аз, сякаш това обясняваше всичко. Само че аз разбирах и мама го знаеше по-добре от всеки друг.

Лена разглеждаше следващата книга.

— Защо ще ми оставя код? — Мислех на глас, но Лена имаше отговор за мен.

— Защото винаги знаеш края на филма. Защото си израснал с Ама и с криминалните романи, и с кръстословиците. Може би майка ти е решила, че ще откриеш нещо, което никой друг не би могъл.

Баща ми тропаше вече по-вяло по вратата. Погледнах друга книга. Страница 9 и после 8.

— Това е. Когато бях малък и все още не седях при Сестрите в църквата, с мама си играехме на различни игри на гърба на църковната програма. Бесеница, разбъркани букви, от които образувахме различни думи като на скрабъл, и това — азбучния код.

— Дай ми молив. — Лена не ме изчака и сама си взе молив от бюрото. — Ако „а“ е 1, а „б“ е 2, да видим какво се получава…

С Лена седнахме сред разпръснатите по пода книги и започнахме да ги разгръщаме една по една, докато баща ми продължаваше методично да удря по вратата. Аз пък продължавах да го пренебрегвам, точно както беше правил и той с мен. Нямах желание да говоря с него, нито да му давам някакво обяснение. Да видим за разнообразие как ще се почувства той сега.

— 16, 17,9,8, 15…

— Итън! Какво правиш вътре? Какъв е този шум?

— 3,9,18,6, 18, 1, 13, 1.

Погледнах към Лена и й подадох листа. Бях с една стъпка пред нея.

— Мисля, че е за теб.

Беше напълно ясно, все едно майка ми седеше пред нас в кабинета и ни го казваше със свои думи, със собствения си глас.

„ПРИЗОВИ СЕ САМА“

Беше послание за Лена.

Майка ми беше тук в някаква форма, в някакъв смисъл, в някаква друга вселена. Майка ми все още беше моята майка, макар да живееше само в книгите, в ключалките на вратите и в миризмата на пържени домати и стара хартия.

Но живееше.

Когато най-накрая отворих вратата, баща ми стоеше там в халата си за баня. Погледна покрай мен в кабинета си, към разпръснатите по пода листове от въображаемия му роман и към непокритата картина на Итън Картър Уейт на дивана.

— Итън, аз…

— Какво? Кога щеше да ми кажеш, че стоиш затворен от месеци в кабинета си заради това? — Подадох му един от пълните с драсканици листове.

Той сведе надолу поглед. Луд беше, но все още имаше достатъчно разум, за да разбере, че съм разкрил истината. Лена седна на дивана. Личеше й, че се чувства неловко.

— Защо? Само това искам да знам. Имало ли е въобще някаква книга, или просто си се опитвал да ме избягваш?

Той вдигна бавно глава, очите му бяха уморени и кървясали. Изглеждаше стар.

— Просто исках да съм близо до нея. Когато съм тук, с книгите й и с всички нейни вещи, ми се струва, че не си е отишла завинаги. Мога още да усетя аромата й, да почувствам всички миризми… Пържени домати… — Гласът му заглъхна, сякаш отново беше изгубил мисълта си и редкият момент, в който беше с ясно съзнание, бе отлетял. Заобиколи ме, влезе в стаята и вдигна един от надрасканите с кръгчета листове от пода. Ръката му трепереше. — Не се опитвах да пиша. — Погледна към стола на мама. — Вече не знам за какво да пиша.

Не беше свързано с мен, никога не е било заради мен. А заради мама. Преди няколко часа в библиотеката се бях чувствал по същия начин, докато седях сред нейните вещи и се опитвах да я задържа при мен. Но сега знаех, че тя не си беше отишла, и всичко беше различно. Татко обаче не го знаеше. Тя не отключваше за него врати и не му оставяше послания. Той нямаше дори това.

* * *

Следващата седмица, на Бъдни вечер, картоненият град вече не ми изглеждаше толкова малък и овехтял. Изкривената камбанария стоеше стабилно върху църквата и дори фермата не падаше, ако беше поставена добре. Бялото блестящо лепило искреше красиво и същото онова старо парче плат беше чудесна основа на цялото градче.

Лежах по корем на пода, главата ми беше пъхната под най-долните клони на елхата. Синьо-зелените иглички гъделичкаха врата ми, докато внимателно поставях малките светещи лампички една по една в предвидените за тях дупки в задната част на картоненото селище. Изправих се, за да огледам какво се е получило — лампичките хвърляха красиви преливащи се светлини през рисуваните цветни прозорци на къщите. Не намерихме хората, а малките колички и животните бяха изгубени някъде. Градът беше празен, но за пръв път не ми изглеждаше самотен и не се чувствах изоставен.