Прелестни създания

— Чакай, виж какво ще стане. — Стояхме там, зяпнали вратата. Чувствах се малко глупаво, а навярно и Лена, защото си личеше, че едва се сдържа да не се разкикоти. Тъкмо когато щеше да избухне в смях, вратата започна да се отключва сама. Лена спря да се смее.

Тук няма заклинание или магия. Щях да го усетя.

Мисля, че някой иска да вляза вътре. Да влезем и двамата.

Отстъпих назад и чухме как ключалката се превъртя отново. Лена вдигна напред ръката си, сякаш щеше да използва силите си, за да отвори вратата. Докоснах я нежно.

— Лена, мисля, че трябва да го направя аз.

Поставих предпазливо ръка на дръжката. Ключалката се отключи, вратата се плъзна плавно и аз влязох в кабинета за пръв път от години. Все още беше мрачно, плашещо място. Покритата с чаршаф картина продължаваше да виси над стария диван. Махагоновото бюро на баща ми под прозореца беше покрито с листове — последният му роман. Имаше листове на купчини навсякъде, върху компютъра, върху стола му, върху персийския килим по пода.

— Не докосвай нищо. Той ще разбере.

Лена приклекна и се загледа в най-близката до нея купчина. След това взе един лист и го вдигна към бледата светлина от лампата на бюрото.

— Итън.

— Не пали другата лампа. Не искам той да влезе и да ни открие тук. Ще ме убие, ако разбере, че сме били в кабинета му. Напоследък се интересува само от книгата си.

Тя ми подаде листа, без да каже нищо. Взех го от ръката й. Беше покрит с драсканици. Не надраскани думи, просто драсканици. Пресегнах се към най-близките до мен листове. На тях имаше само завъртулки, линии, кръгчета и други драсканици. Вдигнах листове от пода — нищо, освен малки безразборни кръгчета. Разрових купчините листове по бюрото и пода. Още драскулки и чертички, лист след лист. Никъде нито една дума.

И тогава разбрах. Нямаше книга. Баща ми не беше писател. Дори не беше вампир. Беше обикновен психар.

Свлякох се на пода, отпуснах ръцете на коленете си. Стана ми лошо. Как не го бях разбрал? Лена ме погали по гърба.

Всичко е наред. Просто минава през труден период. Ще се върне отново при теб.

Няма. Отишъл си е. Тя си отиде, а сега губя и него.

Какво беше правил баща ми през цялото това време, когато ме отбягваше? Какъв беше смисълът да спиш през целия ден и да работиш нощем, ако не пишеш „великия американски роман“? Ако само драскаш върху листовете чертички и кръгчета? Защо го правиш? За да избягаш от собственото си дете? Дали Ама знаеше? Всички ли ми се подиграваха?

Вината не е твоя. Не си го причинявай.

Този път аз бях извън контрол. Гневът напираше да излезе навън, бутнах лаптопа от бюрото с едно-единствено движение и разпилях листовете из цялата стая. Съборих лампата и без да мисля, дръпнах чаршафа от картината над дивана. Картината падна на пода и се претърколи върху една ниска лавица. Купчина книги се разпръснаха с разтворени страници по килима.

— Виж картината. — Лена я изправи с лицето към мен.

На картината бях аз, облечен като войник от Конфедерацията през 1865 г. Но нямаше съмнение, че бях аз.

Не беше нужно да четем надписа на гърба, за да разберем кой е нарисуваният човек. Върху очите му дори падаше по абсолютно същия начин кичур коса, както върху моите.

— Беше време да се срещнем, Итън Картър Уейт — казах точно когато чух как баща ми слиза по стълбите.

— Итън Уейт!

Лена погледна паникьосано към вратата.

— Врата! — Тя се затръшна и ключалката се превъртя от само себе си. Повдигнах изненадано вежда. Дори не знаех, че мога да го правя.

По вратата се чу тропане.

— Итън, добре ли си? Какво става тук? — Не му обърнах внимание. Не се сещах какво друго да направя, а не можех да го погледна точно сега в очите. След това забелязах книгите.

— Виж. — Коленичих на пода до най-близката. Беше отворена на 16-а страница. Обърнах я на 17-а страница, но тя отново се върна на предишната. — Ти ли го направи?

— За какво говориш? Итън, хайде. Не можем да останем тук цяла нощ.

— Бях с Мариан в библиотеката. И колкото и налудничаво да звучи, тя мисли, че книгите искат да ми кажат нещо.

— Какво?

— Не знам. За съдбата, за мисис Линкълн, за теб…

— За мен?

— Итън! Отвори вратата! — Баща ми удряше вече по-силно, но той ме беше държал настрана прекалено дълго. Сега беше мой ред.

— В архива намерих снимка на майка ми, снимана в този кабинет, а после в една готварска книга между страниците беше пъхнато стръкче розмарин — точно на любимата й рецепта. Свеж розмарин. Не разбираш ли? Трябва да има нещо общо с теб и с майка ми. А сега сме тук, защото нещо или някой искаше да вляза вътре.

— А може би така си решил, защото си видял нейна снимка.

— Може би, но погледни тук. — Взех друга книга, „История на американската конституция“. Тя се отвори на 16-а страница. Повторих упражнението, като я обърнах на 17-а, но тя от само себе си се върна на предишната страница.