Прелестни създания

— Мъдра мисъл. Що се отнася до мен, „харесвам Коледа… По някакъв свой недодялан начин тя носи мир и доброта. С всяка година го прави обаче все по-недодялано“.

— Пак Дикенс?

— Е. М. Форстър.

Въздъхнах.

— Не мога да го обясня. Мисля, че трябва да бъда по някакъв начин с мама.

— Знам. И на мен ми липсва. — Не бях мислил какво ще кажа на Мариан. Как ще й обясня какво чувствам — за града и как всичко ми се струва погрешно. Думите сякаш бяха заседнали в гърлото ми. — Просто си мислех, че ако съм близо до книгите й, може би ще се почувствам като преди. Може би ще успея да говоря с нея. Веднъж реших да отида на гробището, но не можах да я усетя, сякаш не беше там. — Загледах се в една от шарките на килима.

— Знам.

— Не можах да си представя, че е… долу. Нямаше смисъл. Защо ще поставяш някого, когото обичаш, в дупка в земята? Където е студено, мрачно и пълно с буболечки? Човек не бива да свършва така след всичко… след всичко, което беше тя. — Опитвах се да не мисля как тялото й се превръща в гол скелет и прах. Мразех идеята, че мама трябва да премине през всичко това сама, както аз преминавах през всичко сам тук и сега.

— Как би искал да свърши? — Мариан постави ръката си на рамото ми.

— Не знам. Би трябвало аз или някой друг да й издигне паметник, или нещо такова…

— Като на Генерала? Майка ти би се смяла много на тази идея. — Мариан ме прегърна. — Знам какво искаш да кажеш. Тя не е там, тук е.

Хванахме се за ръце и се запътихме към архива заедно, сякаш бях още дете, а тя се грижеше за мен, докато мама е на работа. Мариан извади връзката си с ключове и отвори вратата. Не ме последва вътре.

Седнах на стола пред бюрото на мама. Нейният стол. Беше дървен, с инициалите на университета „Дюк“. Май й го бяха дали за завършването й с почести. Не беше толкова удобен, колкото някак успокояващ и познат. Вдъхнах миризмата на стария лак, същия лак, който вероятно бях дъвкал като бебе, и веднага се почувствах по-добре. Усещах аромата на купищата книги, увити в напукани найлони, старите ронещи се пергаменти, праха и евтините поставки за документи. Можех да вдишам въздуха от особената атмосфера на онзи особен, личен свят на моята майка. Това ме връщаше в детството, отново бях на седем години и седях в скута й, заровил лице в гърдите й.

Исках да се прибера у дома. Без Лена вече нямаше къде да отида.

Вдигнах малка снимка в рамка от бюрото на мама, скрита зад книгите. На нея беше тя с татко в кабинета у дома. Черно-бяла снимка, правена преди много време, може би за корица на някоя от книгите им, от ранните им проекти, когато татко още е бил историк и двамата са работели заедно. Тогава, когато са имали смешни прически, грозни панталони и все още можеше да се види щастието по лицата им. Беше ми трудно да я гледам и още по-трудно да я оставя. Когато понечих да я върна обратно на мястото й, една книга привлече вниманието ми. Издърпах я изпод енциклопедията за оръжията по време на Гражданската война и каталога на характерните за Южна Каролина растения. Не знаех каква е. Забелязах обаче, че между страниците й е пъхната дълга клонка розмарин. Усмихнах се. Поне не беше чорап или мръсна лъжица от пудинг.

Готварската книга на Младежката лига на окръг Гатлин, „Пържено пиле и други необичайни рецепти“. Отворих я напосоки. „Пържените домати с масло на Бети Бъртън“, любимата на мама. Погледнах розмарина по-внимателно — беше свеж, сякаш току-що го бяха откъснали от градината. Нямаше начин майка ми да го е поставила вътре, но едва ли някой друг би използвал розмарин, за да отбележи страницата. Любимата рецепта на мама беше отбелязана с любимия аромат на Лена. Може би тази книга наистина се опитваше да ми каже нещо.

— Лельо Мариан? Ти си ли търсила рецепта за пържени домати?

Тя подаде главата си през вратата.

— Смяташ ли, че бих докоснала домат, да не говорим да го готвя? Май това беше единственото нещо, за което с майка ти бяхме на различно мнение.

— Може ли да взема за малко тази книга? Само за няколко дни?

— Итън, не е нужно да питаш. Това са нещата на майка ти; в тази стая няма нещо, което тя да не би искала да вземеш.

Искаше ми се да я попитам за розмарина в книгата, но не се осмелих. Не можех да понеса мисълта, че ще го покажа на друг човек, че ще го споделя. Макар че едва ли щях да изпържа домат някога в живота си. Взех книгата и погледнах към Мариан, която тъкмо влезе в стаята.

— Ако имаш нужда от мен, аз съм тук. За теб и за Лена. Знаеш го, нали? Бих направила всичко за теб. — Отметна косата от очите ми и се усмихна. Не беше усмивката на майка ми, но бе една от онези усмивки, които тя обичаше да вижда. Мариан ме прегърна и сбърчи нос.

— Усещаш ли аромата на розмарин?

Свих рамене и се запътих към изхода, навън, в сивия ден. Може би Юлий Цезар беше прав. Може би беше време да се изправя срещу съдбата си, срещу съдбата на Лена. Независимо дали зависеше от нас или от звездите, не можех просто да седя и да чакам да разбера какво ще стане.

* * *