Прелестни създания

Не бях виждал „града“ от… от кога? Откакто не бях виждал и мама. Струваше ми се по-малък от преди, картонените къщи бяха по-изтъркани и овехтели. Не можах да намеря фигурките на хората и дори на животните в нито една от кутиите. Градът изглеждаше пуст и това ме натъжи. Като че ли без нея магията беше изчезнала. Опитах се да се свържа с Лена.

Всичко липсва. Кутиите са тук, но нищо не е като преди. Няма я. Това дори вече не е град. И тя никога няма да се запознае с теб.

Нямаше отговор. Лена беше изчезнала или ме отбягваше. Не знаех кое е по-лошо. Наистина бях сам, но по-лошо от това да бъдеш сам беше всички останали да виждат колко си самотен. Затова отидох на единственото място, където нямаше шанс да срещна някого. Библиотеката на Гатлин.

— Лельо Мариан?

В библиотеката беше студено и пусто, както обикновено. След начина, по който беше протекло събранието на Дисциплинарния комитет, предполагах, че Мариан едва ли ще има някакви посетители.

— Тук отзад съм. — Седеше на пода върху палтото си, затрупана с купчина отворени книги, пръснати така, сякаш бяха паднали от лавиците наоколо. Държеше книга в ръка и четеше на глас, изпаднала в обичайния си книжен транс.

„И Той пристига. Кой Го не познава?
Той носи слънце, но и буря страшна.
Пръстта търпи, но после разцъфтява.
За туй полага се световна слава.“

Затвори книгата.

— Робърт Херик. Коледна песен, която пеели за краля в двореца „Уайтхол“. — Звучеше разсеяно, като че ли беше някъде далече оттук, както Лена напоследък и както се чувствах и аз сега.

— Съжалявам, не ми е познат. — Беше толкова студено, че виждах дъха й, когато говореше.

— Не ти ли напомня на някого? Търпи, а после разцъфтява. Носи слънце, но и буря страшна.

— За Лена ли говориш? Обзалагам се, че мисис Линкълн ще има коментар за това богохулство. — Седнах до Мариан, разпръсвайки книгите по пътеката.

— Мисис Линкълн. Какво тъжно създание. — Мариан поклати глава и извади друга книга. — Дикенс смята, че Коледа е време, в което хората „трябва да отворят затворените си сърца и да помислят за победните и по-слаби от тях като за спътници, с които заедно ще извървят един и същи път към гроба, а не като за друга раса същества“.

— Климатикът да не е повреден? Искаш ли да повикам електротехника?

— Не съм го включила. Сигурно съм се разсеяла. — Метна книгата обратно на купчината. — Жалко, че Дикенс никога не се е отбивал в Гатлин. Щяхме да имаме какво да споделим с него за затворените сърца.

Взех една книга. Ричард Уилбър. Отворих я и помирисах страниците. Вгледах се в думите.

— „Какво е обратното на две? Без мене ти и аз без теб“. — Странно, точно така се чувствах. Затворих книгата и погледнах към Мариан. — Благодаря ти, че дойде на събранието, лельо Мариан. Надявам се, че няма да имаш проблеми заради това. Все си мисля, че аз съм виновен за всичко.

— Не си.

— Да, но така се чувствам.

— Защо, да не би да си измислил цялото човешко невежество? Ти ли си научил мисис Линкълн да мрази и мистър Холингсуорт да се страхува и да няма достойнство?

Двамата седяхме там, заобиколени от планини от книги. Тя се протегна и стисна ръката ми.

— Тази битка не е започнала с теб, Итън. Опасявам се, че няма и да свърши с теб. Нито с мен, ако това има някакво значение. — Лицето й стана сериозно. — Когато влязох тук днес сутринта, тези книги бяха струпани на купчина на пода. Не знам как и защо е станало. Затворих вратата на тръгване предишната вечер, а сутринта все още беше заключено. Знам само, че ги прегледах за всеки случай и във всяка една, без изключение, има някакво послание, свързано с този момент, в този град, точно сега. За Лена, за теб, дори и за мен.

Разтърсих глава.

— Просто съвпадение. С книгите е така.

Мариан избра случайно една от купчината и ми я подаде.

— Опитай. Отвори я.

Взех книгата от ръката й.

— Какво е това?

— Шекспир. „Юлий Цезар“.

Отворих я и започнах да чета:

— Във даден час човек е сам ковач на свойта участ. Не е във нашите звезди вината за туй, че сме подвластни, драги Бруте, а в нас самите…52

— Какво общо има това с мен?

Мариан се взря в мен над очилата си.

— Аз съм само една библиотекарка. Просто давам книгите, не мога да ти дам отговорите. — Но докато казваше това, се усмихваше. — Въпросът е дали сам ковеш съдбата си, или вдигаш ръце и разчиташ на нещо толкова измамно като звездите.

— За Лена ли говориш или за Юлий Цезар? Мразя да те прекъсвам, но трябва да ти кажа, че не съм чел пиесата.

— Да не повярваш…

През следващия час прегледахме почти цялата купчина, редувайки се да четем един през друг. Най-накрая разбрах за какво бях дошъл.

— Лельо Мариан, трябва да вляза отново в архива.

— Днес? Нямаш ли си друга работа за вършене? Пазаруване за Коледа?

— Не си губя времето по магазини.