Прелестни създания

Когато излязох, навън валеше сняг. Не можех да повярвам. Погледнах нагоре към небето и оставих снега да пада по замръзващото ми лице. Големите, бели снежинки се спускаха по земята без особена причина. Не беше снежна буря, беше дар, може би дори чудо: бяла Коледа, точно както в песента.

Стигнах до нас и тя беше там, на предната веранда, седеше на стъпалата с гола глава и смъкната качулка. В мига, в който я видях, разбрах какво беше снегът. Предложение за мир.

Лена ми се усмихна. И в същия момент парчетата от живота ми, които се бяха разпилели, си дойдоха отново на мястото. Всичко, което не беше наред, се оправи. Може би не всичко, но достатъчно, за да почувствам, че отново дишам.

Седнах до нея.

— Благодаря.

Тя се облегна на рамото ми.

— Щеше ми се да се почувстваш по-добре. Толкова съм объркана, Итън. Не исках да те нараня. Не знам какво ще правя, ако ти се случи нещо.

Прокарах ръката си през разрошената й коса.

— Не го прави повече, не ме отблъсквай така. Няма да понеса да загубя още някого, на когото държа. — Разкопчах анорака й, прегърнах я през кръста и я притеглих към себе си. Целунах я, а тя се притисна толкова силно към мен, че имах чувството, че горещината, излизаща от нас, ще стопи снега в целия двор, ако не спрем.

— Какво беше това? — попита Лена, задъхвайки се. Целунах я отново, докато накрая вече не издържах и я отблъснах леко.

— Мисля, че го наричат „съдба“. Иска ми се да го направя още от зимния бал и няма да чакам повече.

— Няма ли?

— Не.

— Е, ще се наложи да изчакаш още малко. Все още съм наказана. Чичо Макон мисли, че съм в библиотеката.

— Не ме интересува, че си наказана. Аз не съм. Ако трябва, ще се преместя у вас и ще спя като Бу на прага на стаята ти.

— Той си има собствена спалня. Спи в доста голямо легло, между другото.

— Още по-добре.

Лена се усмихна и се гушна в мен. Снежинките се топяха, когато паднеха върху топлите ни лица.

— Липсваше ми, Итън Уейт. — Целуна ме. Снегът се усили, но се топеше много преди да стигне до нас, сякаш бяхме радиоактивни. — Може би си прав. Трябва да прекарваме колкото се може повече време заедно, преди да… — Прекъсна изречението си, но знаех за какво говори.

— Ще измислим нещо, Лена. Обещавам.

Тя кимна с глава не съвсем убедено и се намести в прегръдките ми. Усещах как топлината между нас се усилва все повече.

— Не искам да мисля за това днес. — Отблъсна ме игриво, сякаш отново се беше върнала към живота.

— Така ли? А за какво искаш да мислиш?

— Снежни ангели. Никога не съм правила.

— Наистина? Защо? Вие, чародейците, да не би да не харесвате ангели?

— Не е свързано с тях. Бяхме във Вирджиния само няколко месеца и никога не съм живяла някъде, където вали сняг.

Час по-късно седяхме мокри до кости около кухненската маса. Ама беше отишла до „Стоп енд Шоп“, а ние пиехме горещ шоколад, който сам се бях опитал да направя. Опитът не се оказа особено успешен.

— Не съм сигурна, че горещ шоколад се прави така — каза Лена, гледайки ме как троша парчета шоколад в купата с мляко и я слагам в микровълновата фурна. Резултатът беше смес между кафяво и бяло, цялата на бучки. На мен ми изглеждаше добре.

— Нима? А ти откъде знаеш? „Кухня, горещ шоколад, моля!“ — Исках да изимитирам гласа й, но се получи някакъв странен писклив фалцет. Тя се усмихна. Тази усмивка ми липсваше, макар да не я бях виждал само няколко дни. Щеше да ми липсва дори да бяха само няколко минути.

— Като стана дума за Кухнята, трябва да се прибирам. Казах на чичо, че съм в библиотеката, а тя вече е затворила.

Придърпах я отново в скута си. Беше ми трудно да не я докосвам всяка секунда. Намирах си извинения да я гъделичкам, да докосвам косата й, ръцете й, коленете й… Все едно някакъв силен магнит ни привличаше един към друг. Тя се облегна на гърдите ми и просто си седяхме така, когато чухме стъпки на горния етаж. Лена скочи от мен като подплашена котка.

— Не се притеснявай, това е баща ми. Взема си душ. Само тогава излиза от кабинета си.

— Става все по-зле, нали? — Тя хвана ръката ми. И двамата знаехме, че това не беше въпрос.

— Не беше такъв преди смъртта на мама. Но след това той просто… превъртя. — Не беше нужно да казвам нищо повече, беше ме чувала да мисля за това стотици пъти. Как мама беше починала и спряхме да пържим домати, и загубихме частите от коледния град, и тя не беше тук, за да се изправи срещу мисис Линкълн, и вече нищо не беше както преди.

— Съжалявам.

— Знам.

— Затова ли ходи до библиотеката днес? За да намериш майка си?

Погледнах Лена и оправих разпилените около лицето й кичури.

Кимнах, извадих стръка розмарин от джоба си и го поставих внимателно на кухненския плот.

— Ела. Искам да ти покажа нещо. — Издърпах я от стола и я хванах за ръката. Вървяхме по стария дървен под, шляпайки с мокрите си чорапи, и спряхме пред вратата на кабинета. Погледнах нагоре, към спалнята на баща ми. Вече не чувах душа, но мислех, че имаме доста време. Пробвах дръжката.

— Заключено е — каза Лена. — Имаш ли ключ?