Прелестни създания

— Но и не променя това, което си. Не е избор, който можеш да направиш.

Очите на Макон се присвиха. Беше ясно, че договорката между двамата е доста деликатна и той я е изложил на голям риск, идвайки тук. Колко пъти беше влизал в сънищата ми?

— Защо просто не ми кажете какво става в края на съня ми? Имам правото да зная. Сънят си е мой.

— Сънят ти е много мощен, много тревожен и не е нужно Лена да го вижда. Не е готова да се сблъска с него, а вие двамата сте тясно свързани, което все още е необяснимо за мен. Тя вижда това, което и ти. Можеш да разбереш защо се налага да… взема от теб тази част от него.

Гневът в мен се надигаше все по-силно. Бях ядосан и бесен много повече от онзи път, когато мисис Линкълн стана на Дисциплинарното събрание и започна да лъже за Лена, повече дори от вечерта, когато намерих листовете без думи в кабинета на баща ми.

— Не. Не разбирам. Ако знаете нещо, което може да й помогне, защо го криете от нас? Или просто спрете да използвайте джедайските си номера върху мен и ме оставете да видя края на собствения си сън.

— Просто искам да я защитя. Обичам Лена и никога не…

— Знам. Чувал съм го. Никога не бихте направили нещо, което да й навреди. Забравяте да кажете, че не бихте направили и нищо, за да й помогнете.

Макон стисна зъби. Сега той беше ядосаният, вече разпознавах това му състояние. Но не избухна дори за миг.

— Опитвам се да я защитя, Итън, както и ти. Знам, че се притесняваш за Лена и че дори й осигуряваш някаква закрила, но има неща, които в момента не са ти ясни, неща, който са извън твоя контрол. Някой ден ще разбереш. С Лена сте прекалено различни.

Различни видове. Точно както Итън беше писал на Женевиев. Разбирах прекрасно всичко. Нищо не се беше променило през последните сто години.

Изражението на Макон постепенно стана по-топло.

— В крайна сметка ти ще трябва да понесеш бремето. Такава е участта на смъртните. Повярвай ми, знам го.

— Не ви вярвам и много бъркате. Не сме толкова различни.

— Смъртни. Завиждам ви. Мислите, че можете да промените света. Да спрете вселената. Да върнете обратно направеното години преди вас. Вие сте такива изумителни, прелестни създания. — Обръщаше се към мен, но не мисля, че вече говореше за мен. — Извинявам се за нахлуването. Ще те оставя да спиш.

— Само стойте далече от спалнята ми, мистър Рейвънуд. И от главата ми.

Той се запъти към вратата, което ме изненада. Очаквах да излезе така, както беше влязъл.

— И още нещо. Лена знае ли какво сте вие?

Макон се усмихна.

— Разбира се. Нямаме тайни един от друг.

Не отвърнах на усмивката му. Помежду им имаше повече от една тайна дори и тази да не беше една от тях, и двамата с Макон го знаехме много добре.

Завъртя се с едно вихрено движение на палтото си и изчезна.

Просто така.

5.II Битката при Хъни Хил

На следващата сутрин се събудих с ужасяващо главоболие. Не мислех, както често се казва в литературата, че събитията от предишната нощ не са се случвали. Не мислех, че появата на Макон Рейвънуд в спалнята ми е просто сън. Всяка сутрин от месеци насам отварях очи с мисълта, че това е поредният кошмар. Никога повече нямаше да правя тази грешка. Този път знаех — ако ми се струва, че всичко се е променило, то е така, защото наистина е станало. Щом изглеждаше, че нещата около мен стават все по-странни, значи те наистина бяха такива. Ако с Лена се притеснявахме, че не ни остава време, трябваше просто да приемем този факт.

Шест дни. Нещата не изглеждаха много добре. Само това можеше да се каже в момента. Затова, разбира се, не казвахме нищо. В училище се държахме както винаги. Ходехме хванати за ръце в коридора. Целувахме се зад шкафчетата, докато устните ни заболят и вече не можех да издържам изгарящия ме ток, който протичаше между нас. Седяхме в своя въображаем мехур, наслаждавайки се на това, което се преструвахме, че е нашият обичаен живот или поне малкото, което беше останало от него. И говорехме, говорехме по цял ден, всяка минута, всеки час, дори тогава, когато не бяхме заедно.

Лена ми разказа за Барбадос, където водата и небето се събират в една тънка синя линия и границата между тях се губи, докато аз се опитвах да направя глинена купа в часа по керамика.

Разказа ми за баба си, която я оставяла да пие силно газиран „Севън Ъп“ със сламка, докато пишехме есетата си за „Д-р Джекил и мистър Хайд“ в часа по английски език и Савана Сноу мляскаше шумно с дъвката си.

Сподели за Макон, който — откакто се помнела и въпреки проблемите и разстоянията — присъствал на всеки неин рожден ден, независимо къде се намирала.

Тази нощ, след като се бяхме ровили с часове в „Книгата на луните“, наблюдавахме как слънцето изгрява — макар че тя беше в „Рейвънуд“, а аз си бях у дома.

Итън?

Тук съм.

Страх ме е.

Знам. Трябва да опиташ да поспиш малко, Лена.

Не искам да губя време в сън.

Нито пък аз.

И двамата знаехме, че не ставаше дума за това. Никой от нас нямаше особено желание да сънува.

* * *